понеделник, 29 ноември 2010 г.

Спам*


Александър Чобанов



Всичко се движеше в стандартния коловоз - работа, кой ще отведе децата на градина, къде да ги водим уикендите или на коя баба да ги оставим.
Дори и не предполагах, че нещо може да се промени.
Септември. Спомени от лятото, ухаещи на влажна есен. Отвън, през отворения прозорец, се вливаха безброй изсвирвания с клаксон по адрес на учебната кола, забавяща цялото движение – градът се раздвижваше като боа – нито помен от песента на птиците, които обичах да ме разбуждат.
Седнах пред компютъра да проверя пощата си – имаше само едно непрочетено писмо от непознат подател, което реших да прочета със сутрешното си кафе. Отдавна спрях да чета вестници и ровенето из мрежата ми бе станало като навик. Обикновено не чета писма от непознати, а директно ги изтривам, но този път сякаш нещо ме побутна и зачетох:
"Докосването води до разбиране на неща, които си мислел, че могат да съществуват само във фантазията; има ли нещо, което може да те спре да чувстваш, има ли нещо, което ни кара да се страхуваме един от друг? Ще е твърде жалко да оставим всичко на морската вълна да го размие, сливайки се със следващата - не на всеки му е дадено да се докосне дори да види нещо истинско, а тези, които го срещнат нека не го оставят да изветрее с всичко останало.”
Такива думи се използваха преди много време сега сме на друга вълна и този, който е написал това явно има нещо объркано или си прави майтап – не мисля, че някой може да напише нещо подобно на сериозно, още повече да го сподели с някой; това може да е дело на някой влюбен тийнейджър, който още вярва в любовта, а най-вероятно е шега, която погрешно е стигнала до мен, защото аз не познавам такива хора. Из мрежата постоянно се появяват разни простотии, уж имам защита от спам?
Постепенно се улових как се опитвам да си спомня някой, който да ми се е лепнал последните дни, но уви – не бях излизала вече месец. Някой с който да сме се срещнали на морето, но едва ли ще се занимава с мен – семейна. Искаше ми се това писмо да е за мен.
Всичко стана толкова объркано, че вечерта не спрях да мисля за него, а уж не ме интересува толкова. На следващата сутрин нямах търпение да го прочета пак – сякаш някой събуди нещо, което не вярвах, че може да ми се случи на мен – а и такива лиготии ме вълнуваха преди много време – ала колкото и да се съпротивлявах – дали от любопитство или просто бях заинтригувана кой, по дяволите, пише такива писма през XXI век, когато всичко преминава в друг тип съществуване и общуване, всичко е толкова зависимо от банките, кредитните карти, фондовите борси, науката, която чакаме да открие тайната на безсмъртието и да спаси планетата ни от сигурна смърт – кой би седнал да пише толкова наивни думи, и то адресирани до мен – това е една от най-големите простотии, които ми се бяха случвали последните две години. Безсмислица. Но когато си отворих пощата имаше ново, което промени всичко:
„Здравейте, много се извинявам. Просто съм объркал една буква и съм изпратил писмото си до вас. Едва ли е било кой знае какъв проблем дори може и да не сте го чел(а)? Аз имам само една молба – да ми го препратите, защото нямам копие от него, а трябва да го изпратя на човек, който може би го очаква, а най-малкото би го разбрал! За вас това сигурно са пълни глупости - никоганеслучващисе.
Затова ви моля да ми върнете писмото!
А с него и надеждата, че ще достигне целта си. Моля да бъда извинен, ако съм бил груб, но писмото наистина е много важно за мен! Ще съм благодарен, ако го получа по най-бързия начин!
Благодаря предварително!”

Какво абсолютно нахалство! Това премина всякакви граници! Всичко ми намирисва, че някой си прави шегички?! Сто процента някой от службата си прави майтап с мен! Или мъжът ми ме изпробва!?
Затова просто ще подам оплакване за "спам" и всичко ще приключи. Изобщо няма да го връщам това писмо, ако някой наистина е сгрешил, съжалявам!
Не мога да повярвам! Будих се цяла нощ и в главата ми изникваше само проклетото писмо. Ами ако наистина беше просто грешка? Мамка му, как прецаках някой! И аз съм била влюбена някога може би и аз съм искала да напиша или да кажа на някого подобно нещо. Това, че не съм имала смелостта да направя това, което най-много желая не е виновно момчето, което изпраща това писмо. Държа се като пълна комплексарка недоволна от това, което съм постигнала и направила с живота си.
Сутрините започнаха да стават интригуващи и някак по-смислени благодарение на някакви спамове. Вече си пиех кафето с по-голяма доза очакване. Изпуших цигара на балкона, гледайки мозайката от пушещи тенекиени кутии, които се нареждаха в колона, очаквайки левия завой. Седнах пред компютъра и си отворих пощата пощата:


Кутия
Изпратени Нямате непрочетени писма
Чернови
Спам (1)
Кошче




В този момент в стаята влезе малкият ми син и ме попита:
- Мамо, защо хората не правят това, което най-силно желаят?
Какво мога да му отговоря? Да следва мечтите си ли? Та той е на такава възраст, че сигурно го прави.
- Кой ти каза подобна щуротия? - опитах да замажа, но се оплетох в серия въпроси и отговори, от които нямаше изход.
- Казаха го по телевизията, че хората са нещастни и ги е страх да следват мечтите си. Защо?!
- Това не е вярно! Нали сме се разбрали да гледаш само детските предавания.
- Да, ама това го казаха по време на рекламите.
- Значи не е вярно. Всичко, което казват по време на рекламите не е вярно.
- Но нали татко ги пише, как така не е вярно?
- Да, имам предвид, че не е истина, а просто се опитват да те накарат да направиш нещо.
- Мамо, нищо не разбирам.
- Не е нужно. Не прекалявай с телевизията и се ограничи само с детските предавания, а на рекламите не им обръщай внимание. Айде в стаята, защото имам малко работа.
Малкият се повъртя, захапа една бисквита и се изстреля към детската си стая. Така и не дочака отговор, който аз едва ли бих могла да му дам. Съботният ден ми се струваше удивително лек и ухаещ на кафе примесено с канела и някак импулсивно реших да отговоря на подателя:
"Здравейте, връщам ви писмото и надеждата, че ще стигне там където трябва, защото при такива като мен то няма никаква тежест и дори ме дразни. Даже не мога да повярвам, че все още има някой, който би написал подобно нещо. Бях на крачка да се разчувствам - за миг си спомних, когато бях влюбена за първи път, но бързо се осъзнах, че това само ще наруши ритъмът ми на живот. Връщам ви писмото обратно и ви моля да не ме занимавате повече.
Поздрави!"
Когато го изпратих изпитах огромно облекчение и всичко стана нормално, но когато отидох на работа разбрах, че такова писмо са получили всички мои колеги и много други хора. Оказа се, че това било СПАМ, през който в компютъра ти влиза вирус и започва да се храни с файлове и всякакви данни. Интересно беше, че повечето го бяха чели и бяха останали силно възмутени – дори се оказа, че не съм единствената, която е отговорила. Колко жалко! Знаех си, че не е реално някой да пише подобни глупости.

* Спам (spam) е използване на среда за електронни комуникации за масово изпращане на нежелани съобщения.





Александър Чобанов е завършил Българска филология (ЮЗУ - "Неофит Рилски") Издадена книга "колекция 18" - разкази (Южна пролет '08), публикувани разкази в "Литературен вестник", "LiterNet.bg", сп. "Страница", в. "Филолог", "Капитал light". Журналист на свободна практика - в. Новинар, в. СЕДЕМ. Месторабота - МС - сценарист "Шоуто на Иван и Андрей"

неделя, 28 ноември 2010 г.

Следобеди, които топят дървета

Александър Христов

Събуждам се много плавно, на практика все още спя. Зная, че след секунди ще звънне будилника, всъщност не зная дали ще е след секунди или минути, просто зная, че ще го направи. В просъницата времето е много относително. Винаги се будя преди да звънне. Ако не съм го навил, се успивам. Нагласям се така, че да мога да го ударя, когато се обади, и да не му позволи да клати въздуха с евтините си писукания. Лежа полубуден и протяжно се разделям с остатъците от съня, точно в този момент най-добре го осмислям, може би, именно, сега го сънувам.
Сънувам следобед, ранна привечер, вкъщи съм си, а навън се стъмва. Всичко е в кафяво-сивкава мъгла, приятно е, винаги съм обичал тази колеблива фаза от деня. Разбирам, че това не е определен следобед, а една смесена поредица от много. Не различавам кога започва или свършва поредния, но зная добре, че времето не е застинало, върви си, просто винаги е еднакво. Аз съм трескаво бързам за някъде, суетя се или пък просто седя в хола и гледам как дърветата зад блока губят очертанията си в тъмнината. Не съм сигурен, че седя в хола. Само знам, че дърветата отвън се стапят. Това ме кара да се чувствам добре. Сега отново бързам.
Апартаментът е тих, безжизнен, но го чувствам съвсем ясно, мога да го помириша. Разбирам, че всъщност не бързам за никъде, но въпреки това нямам време за нещо. Усещам и някого другиго в него – не съм сам. Мисля, че не съм притеснен от това, нормално е да не сме двама в този момент. Сега разбирам кой е с мене – прабаба ми. Тя си е в стаята. Тя винаги си е вкъщи, много е възрастна, почти столетник. Откакто се помня живее вкъщи. Тя винаги е някъде наоколо, всъщност е почти до мен, мога да си поговоря с нея. Въпреки това не го правя, не знам защо. Аз бързам, притеснен съм, не мога да и обяснявам сега.
Прабаба ми винаги е даденост за мен, вечно присъствие, почти част от интериора. Но аз я обичам. Обичам я така както се обича прабаба. Отчитам съществуването на много спомени с нея, но те не могат да влязат в следобеда, той е непрекъснат и непробиваем. Вече знам, че сме само двамата – аз и тя. Все по-осезаемо усещам, че трябва да свърша нещо, дори започвам леко да се напрягам.
Сега излизам от стаята си, пак влизам в хола. Той е пак същият, но баба ми е вътре, седи си на нейното си канапе. Усмихва ми се, аз също. Без да говори ме пита дали съм ял. О, ял съм, как да не съм ял. Тя се успокоява, но аз бързам не мога да остана да си говорим.
Чувствам се доста странно вече, сменят се различно картини. В тях сме аз и тя. Все бързам, нямам време , а тя е почти неподвижна, седи си. Не си говорим, като че не се забелязваме. Сякаш сме на различни места, въпреки че се виждаме. Не, не се виждаме, защото мен всъщност ме няма там. Само тя е. Това са нейните безкрайни, несвършващи, сумрачни полудни.
Осъзнавам, че светът й е смален, минимализиран, той се състои от този апартамент. Извън него за нея нищо друго не съществува. Сега знам какво ме притеснява – трябва да си поговоря с нея, да й разказа нещо, но въпреки това бързам, не мога да го направя, защото трябва да свърша нещо друго. А и мен ме няма там, не мога да се появя обратно при нея. Всъщност май и не искам.
Много съм объркан. Имам усещането, че всичко е адски забързано в мен, главата ми е като свиреща бубина. А баба ми е спокойна, застинала, далечна. Виждам я, но не мога да ида при нея, трябва да поддържам моя ритъм.
Обратно на бързината в мен, тя съвсем застива. Изведнъж целият безкраен следобед на баба гръмва, разклаща се и не помръдва повече. Аз съм там само като присъствие, дори и тя не може да ме усети. Абсолютно сама е. Аз вече не бързам, няма за къде. Споделеността между нас двамата я няма. Невъзможно е да ида при нея, за да и разказа нещо, не мога да си поприказвам с нея. Само мога да я гледам. Тя седи в канапето си. Чете книга. Става ми тъжно за нея, става ми тъжно, защото съм избягал от тихия, сумрачен следобед и не мога вече да го споделя с нея. Все още не мога да се сетя за къде съм бързал и наистина бързал ли съм за някъде. Вглеждам се в нея. Разбирам, че не чете книга. Седи в канапето и спи, книгата е разтворена на скута й, устата и е леко отворена и чувам старческия и дъх. Разбирам, че завинаги трябва да напусна този хол, това място, този следобед, в които живее прабаба ми, защото мястото ми не е в него. Тъжно ми е, но въпреки това не искам да остана. Бубината в главата ми ще засвисти след секунда и аз ще изчезна. Ето – вече започна.'

Всъщност това е будилникът. Удрям го зверски, той спира, а аз светкавично скачам от леглото. Още съм сънен, но се чувствам страшно гузен, защото не обръщам достатъчно внимание на баба ми, не й обръщам никакво внимание, знам го. Оставил съм я да живее в свят, в който няма никого. Сигурно й е самотно, изпратена във време, което и чуждо, където не познава никого и нищо. Време, което е дошло много след като нейното си е отишло завинаги. Тръгвам към нейната стая, ще ида, ще я събудя и ще си говорим дълго, ще и разказвам някакви безсмислени неща, няма да я оставя тя да ми разказва като друг път. Тръгвам с едри крачки, така – както съм по гащи.
Когато влизам в хола спирам. Това е същият хол от съня, само че подреден по друг начин. Стоя замръзнал и гледам канапето й – претапицирано е. Съня изведнъж ме напуска окончателно, сепвам се. Баба ми я няма вече от няколко години. Стаята, към която съм тръгнал, сега не е нейна.
После... после ме обзема силно, всепоглъщащо, безвъзвратно, лепкаво облекчение... безкрайно облекчение.

събота, 27 ноември 2010 г.

Kонкурс за разказ/стихотворение на тема “Осми декември”.




Клуб „Любословие” към Студентски съвет на НБУ обявява конкурс за разказ/стихотворение на тема “Осми декември”.
В конкурса могат да участват студенти от всички университети.
Срокът на изпращане на творбите е 30.12.2010 г. на адрес bkourtasheva@nbu.bg (Биляна Курташева) и
yeftimov@abv.bg (Йордан Ефтимов)
Първа награда – 200 лв.
Втора и трета награда по 50 лв.
Резултатите ще бъдат обявени до края на януари 2011 г.

Конкурс за Коледен разказ


Клуб „Любословие” към Студентски съвет на НБУ, съвместно с департамент “Нова българистика”, обявява традиционния си студентски конкурс за Коледен разказ.
В конкурса могат да участват студенти от всички университети.
Срокът за изпращане на творбите е 10.01.2011 г. на адрес: edvoryanova@abv.bg (Емилия Дворянова)
Награден фонд:
Първа награда – 200 лв.
Втора и трета награда по 50 лв.
Резултатите ще бъдат обявени до края на януари 2011 г.

петък, 26 ноември 2010 г.

f50192

Ивелина Балабанова

Ето ме в празната поликлиника, ето ме, вървя по празния коридор – всичко е толкова бяло и безлично, толкова чисто, чак на въздуха му липсва миризма. Бегло си спомням колко много мразех болниците преди реформите, всъщност бегло си спомням какво е да мразя – толкова много чувства ни отнеха с поставянето на машинките в телата ни, но може би така е по-добре... Стигнах, оглеждам се, някак по навик, но съм единствен.
Почуквам на вратата и чакам покана да вляза, бавят се – преди реформите мразех това очакване, чувствах се сякаш ги прекъсвам/ „чувствах се” как нереално ми звучи/, сякаш съм бил виновен, че нещо в тялото ми не е било наред –все така го изкарваха, но сега машинките се грижат всичко да бъде наред или почти всичко, защото иначе за какво щяха да са ни нужни лекари?
- Влез!
Сепнах се – често ми се случва, с тази ми необяснима склонност да се замислям нанякъде... Едно едвачуто „Благодаря!” се изтръгва от гърлото ми, след което натискам дръжката на вратата и под напора ми тя се отваря плавно и леко...
- Влезте, заповядайте! – чух бодър глас, който премахна част от тежестта в гърлото ми.
- Добър ден! – казвам докато затварям вратата след себе си, въпреки че тя така или иначе щеше да се затвори сама също така плавно, както я бях отворил.
Оглеждам се, попаднал съм в малък и светъл лекарски кабинет, а срещу мен зад перфектно излъскано и полирано малко бюро седи неестествено усмихнат доктор, в чиито очи се чете нещо като очакване. Устните му се разтягат някак мазно в още по-широка усмивка и след като ме огледа от глава до пети отговаря на поздрава ми.
- Добър ден!
Усмихвам се, сякаш инстинктивно, може би дори като заучено положение, а той в отговор започва да задава стандартни въпроси.
- Какво Ви води насам, г-н...?
- F50192…
- F? Мислех, че всички от серия F са, нали разбирате, са си отишли от този свят... – покашля се. – Имаше доста дефекти в този модел системи, а и в днешно време вече доста трудно се намират части. Вие сте един вид находка, господине.
За момент ми мина през ума, че кроткият човек срещу мен изпитва възторг от срещата си с рядкост като мен, но не мисля, че в наше време това е възможно.
- Извинете, отплеснах се. Такъв съм си по природа, дори реформите не можаха да променят това, за съжаление. Кажете сега какво има? Някоя клапа прошумява или?
- Ами не – отговарям - клапите са ми наред, всичките машинки работят като швейцарски часовник, друго има... Събудих се днес с една такава куха болка... как да обясня – като махморлук нещо, ама не точно... усилва се и намалява, дразнеща е, постоянна...
Докторът сключва замислено вежди, поглежда към прозореца, през който се вижда само отсрещната част на сградата, след което връща погледа си върху мен, сякаш опитвайки се да разбере дали му казвам истината.
- Значи не сте се удряли и не сте ползвали забранени вещества?
- Не, разбира се. –отговорих автоматично, но все така спокойно, а и по какъв друг начин бих могъл. – Може би не можах да Ви обясня правилно... не ме боли точно главата – хем навсякъде ме боли, хем не мога да определя точно къде... едно такова кухо е, както преди малко казах...
- Кога за последно сте ходил да Ви прегледат системата?
- Този петък, работи без грешка.
Гледа ме подозрително – преди реформите си мислех, че този поглед трябва да го забранят със закон на лекарите: „а си ме накарал да се чувствам като дете направило беля, а са ти лепнали глобите” , така мислех, но сега не го намирам за притеснително – системата ми отне и възможността да изпитвам притеснение.
- Вие жена имате ли?
- Не... – казвам. Разговорът тръгва в позната посока – все едно разговярям с майка си
- А приятелка нещо, някоя по-специална?
Поклащам глава, за да отрека – за какво ли му е на него да знае такива неща?
- А за сърцето ви кой се грижи?
Въпросът ме обърква, струва ми се странно доктор да разпитва за подобни неща, но явно се налага да отговарям.
- Аз... Майка ми е на мение, че трябва да си намеря жена тя да го гледа, но не ми остава време да търся... от друга страна не ми се иска да го оставям в едно от онези заведения, струва ми се несправедливо и дори опасно, там не е много трудно проникването на външни лица...
Все така гледам към доктора, а той пак се усмихва, сякаш нещо хубаво съм му казал.
- И къде го държите?
- В стъклената кутийка си е, така както ми го дадоха след като го извадиха и ми поставиха системата... До един прозорец съм го сложил, да му е светло... и аз не знам защо... Отивам до него от време на време – тупти си... не е като да е тръгнало да спира...
- А така като нямате жена сещате ли се от време на време да си вземете от аптеката екстракт от любов и да му капвате по една-две капки?
Усмихвам се на свой ред, олекна ми – поне няма да има нужда от обикаляне и изследвания.
- Купете си и му капнете и всичко ще се нормализира. Но една-две капки, не цялото флаконче, защото с липсата на външни ласки е трудно да се предположи какви странични ефекти може да предизвика.
- Добре! – чувам се да казвам и бързо бързо се изнизвам от кабинета. Не съм очаквал, че такова малко нещо може да предизвика такава болка и изпитвам облекчение, задето е нещо толкова дребно.
Кога стигнах до аптеката? Като се замисля нанякъде, пропускам цели отрязъци от време, ама то не е важно, нали със системите ни удължиха животите... имам време за губене.
- Един екстракт от любов, моля.
Поне аптекарката е учтива, от престилката не мога да я видя добре, но хубавичка ми се вижда и е симпатична... Взимам си екстракта и право вкъщи, никакви отбивки, никаква работа днес... и без това с тая болка нищо не мога да свърша. Прибирам се, поливам си сърцето и си лягам, ако иска някой да ме съди.
Наистина отдавна не съм му капвал някоя и друга капка... зарязал съм го там в ъгъла до прозореца, а кутийката си му прахлясва, ама не мога аз като сестра ми да правя – тя след като направиха реформите и й извадиха сърцето започна да си го носи в чантата навсякъде с нея... не можела така да се откаже от него, трябвало да го чува как тупти, то й било дало най-хубавите моменти в живота – жени , ходи ги разбери... Запозна се със зет ми в един бар / и той си носел сърцето с него онази вечер и си ги оставили едно до друго да си туптят заедно и така вече сума години са заедно/ и за сребърната сватба той й подари една по-голяма стъклена кутийка обкована със сребро и там и двамата си сложиха сърцата- на едно място!!! Още не мога да го повярвам, но го направиха и последния път като им бях на гости тия сърца се бяха срастнали, буквално в едно се бяха превърнали и в един ритъм туптяха, дяволска работа...
Ето ме пред вратата на собствения ми апартамент, вадя ключовете и отварям.... влизам, свалям якето и отивам директно при сърцето... толкова му е замърсена кутийката... язък, че съм го оставил до прозореца – едва ли при него влиза някаква светлина... забърсвам част от прахта отгоре и отварям капачето – отдавна не го бях чувал да тупти толкова силно, сякаш знае, че ще му капна от екстракта, сякаш то самото го желае. Отварям малкото шишенце и отмервам две капки, а то все едно че по-червено става и тупти някак различно, някак по-живо... по-ритмично...
Усещам успокояваща топлина из цялото си тяло, болката за секунди се изпари, а сега ми е толкова приятно – виж ти колко бързо ставало... дали да не му капна още малко, най-много по-хубаво да стане... да... ще му капна.. Ето – още една, две, три, четири... шишенцето е празно... нищо – с такава доза скоро друга няма да ми трябва...
Оставям капачето отворено, нека диша, нека чувам как силно тупти, а пък аз отивам да си легна, тази топлина така нежно ме обгръща, май започвам да разбирам сестра си – всичко изглежда толкова по-цветно, по-лесно, по-красиво... Потъвам бавно в леглото, нямам нужда от завивка, чувствам се сякаш има някой до мен, който ме топли, който нежно ме гали, който целува всяка част от тялото ми – съществува ли наистина такова удоволствие? Ако е сън не искам да се събуждам, не искам тази наслада да спира... чувсвам се сякаш най-накрая съм намерил мястото си и съм някак... цял... цял, но с една мъничка дупка, една пукнатина, един малък процеп, който нарушава цялостта и сякаш бавно от там се процежда навън душата ми...от там, където е системата сега, от там където трябва да е сърцето ми, от там където е нарушена връзката... да, кожата го покрива... да, тя е мнимият защитник и е там, там е, но може ли една покривка, един параван да заличи празнината или да я запълни, може ли да ме накара да повярвам, че всичко си е на мястото, че сърцето ми трябва да го няма, че истинското е вместо туптенето му в гърдите си от там да чувам шум на лагери и бутала... на мястото си е тя, там е май само тя... но е тънка, почти е прозрачна, от всичките разрези, от всичките прегледи, от цялата изкуственост...а и тя си има миниатюрни процепи... нали от някъде тялото диша... нали и то трябва да вижда... не е в мен сърцето, но поне го чувам как тупти... толкова спокойно, толкова сигурно, сякаш никой не може да му навреди...
Не знам кога съм затворил очи, не знам и колко дълго са затворени – часове ли минават или минути, може би секунди или пък дни... времето няма значение, не го чувствам и не го викам, нямам нужда от него – няма го или може да е спряло... нищо няма значение тук и сега, всичко е в момента и в мига, а мигът може би е вечност... иска ми се да е така, иска ми се да не свършва или... ако свърши след него не искам да живея... не искам да ме има, не искам въздух, нито светлина... а и да искам, тях вече няма да ги има, защото усетих къде е пукнатината, разбрах къде е грешката, а няма да ми позволят да я поправя... няма да ми позволят да върна сърцето си на мястото... ако трябваше да е извън тялото, нямаше ли просто така да се раждаме... не е ли естествено да е така...
Въпроси, въпроси... безкрайно много въпроси, а отговорът им на всичките е все един и решението им е пак едно, а мигът дали ще е безкраен... дали ако запълня празнината... дали ако върна всичко в естествения му... в първичния му ред... дали тогава ще успея да го задържа... дали процепът ще се затвори, дали ще си спася душата...
Чувам го как тупти... усеща моя трепет, усеща какво тялото иска, усеща как цялото ми същество го вика и то иска да се върне на мястото си, копнее за дома си, за уюта на гръдта ми, а тя е отворена за него и го чака в прегръдката си...
Отварям очи... този свят ми се вижда вече толкова нереален, толкова болезнено далечен... искам пак да ги затворя... пак да потъна в цветовете на спокойствието, но сърцето ми ме вика... ставам и отивам до прозореца, а то сякаш е пораснало, опира в стените на кутийката и те го задушават, тупти бясно, а на мен въздух не ми достига от вълнение... трябва ми нещо да я счупя... през отвора, където е капачето не може да излезе... пораснало е... любовта и него го изпълва, а чрез него мен и не искам никога да свършва...
Притичвам до кухнята и започвам трескаво да се лутам из нея... къде е онзи чук за пържолите?... Странна паника ме обхваща... поглеждам пак към сърцето, а то сякаш съвсем се задушава, няма място да тупти, а на мен въздухът все по-малко започва да ми стига... ето го... при глупавите тигани... какво прави там? Сега няма време да се ядосвам, а май дори и не намирам смисъл... едва стигам до кутийката и почти без сили стоварвам чукчето върху й и после го изпускам на пода... на хиляди парченца се пръсна кутийката и май някои от тях се забиха в мене, но има ли значение, нали то е здраво и е в ръцете ми, а те треперят, нямам търпение да запълня празнината... а то тупти голямо и червено и сякаш ми се усмихва, сякаш ме приканва да не се бавя и аз няма да го правя, но нали, за да го върна на мястото му първо трябва да извадя машинката, дето е наместена там...
Сядам на пода, а той е осеян със стъклени късчета – не ме интересува... веднъж да си върна целостта и няма да имам нужда от нищо повече... сядам и усещам тази физическата болка от забитите стъкла, но ми се струва незначителна... оставям леко сърцето в скута си, взимам едно по-голямо парче стъкло, разкопчавам ризата си и бързо разрязвам кожата там, където в този петък я разрязваха, за да ми проверят системата... Кръвта започва да шурти... нищо, веднъж да го върна и тя вече няма да ми трябва... разтварям леко гръдния си кош... там хрущяла вече отдавна го няма... и тази връзка я прекъснаха... вкарвам дясната си ръка и напипвам помпичката... поемам дъх, а сърцето в скута ми сякаш още по-бясно бие... стискам дланта си в юмрук около малката машинка и с всички сили дърпам... вадя окървавената си ръка и захвърлям чуждото навън, за да прибера онова другото, истинското, но едва го чувам вече... и светът ми се размазва, а ръцете ми сякаш ги няма... искам да викам за помощ, но и гласът ми е изчезнал... навеждам глава и поглеждам към сърцето... и чак сега съзирам, че и в него има пукнатина... а през нея се вижда метал... блести и ме заслепява... щом и там са вмъкнали изкуствеността, кое е истинско, за да запълня празнината...
Не дишам... не мога... не искам... затварям очи и потъвам в цветовете на мига... дано е вечен...



Ивелина Балабанова e студентка в НБУ, интересува се от изкуство и писането й е страст. Ще каже повече за себе си чрез бъдещите си разкази.

сряда, 24 ноември 2010 г.

Тангото е вече взето решение

Бисера Виденова

Краката ми имат памет. Отново ме водят по моите улици, без да грешат. Редуват се абстракции от различни видове плочки, размери павета, асфалт, бордюри и дупки.Поели са не само тежести, но и човешки емоции, отминали по тях. Улици, по които съм била доволна, устремена, разочарована. Ходила съм и съм тичала по тях сама и не сама.
Вървя напред и всяка крачка ме отдалечава от онази маса с 2 кафета, 2 различни кутии цигари, 2 запалки и задължителните вече телефони. Благодарна съм им, че не натрапват присъствието си. Не очаквам обаждане, но усещането, че може нещо да пропусна, ако оставя моя в чантата си ме изнервя. Преговарям срещата. Амбицията е да архивирам думите, жестовете, усмивките. Дешифрирам кодовете, езика на тялото, бекетовските паузи.

Станали сме от масата – свидетел и наблюдател на безумието на двама полу-самотници, които не са убили вкуса на живота с генномодифицирани подправки. Той e прогъделичкал ухото ми с шепот: „Ще се обадя”. Уловила съм го с поглед и кимване. Обърнала съм се да видя дали нещо не сме забравили. Чашите били за миене, кутиите от цигари – за изхвърляне. Пепелникът бил пълен. Телефоните и запалките били прибрани. Не сме се отпечатали в пространството. Останалите драскотини били по нас, макар и невидими, но щели да зараснат.

Продължавам да се движа, а от двете ми страни на каданс се преливат стари познайници, сгради, дървета. ..Напредвам с всяка крачка, а моето време танцува с мен и ме накланя назад. Отивайки към това преживяване съществувам само в бъдеще, връщайки се е просто отминало.

Ръцете са се оправдали с цигари. Не са посегнали към онези отсреща.Случило се е само неволно докосване, без да ни пита и стряскане от разтърсването. Премълчала съм един сън как го посрещам и ставам част от прегръдката му. Усмихвала съм се примирено, докато говорим за кризата. Седяли сме двама полу-познати, живели вече полу-достатъчно, разменяйки вежливо полу-лъжи. Поръчали сме нови кафета. Първите са свършили от честото вкопчване в чашите, изпивайки безмълвните пропасти.

Няма време. Не е предвидено в Големия план да има наше време, общо време и не е заради тези, които се промъкват край нас или се крият между нас. Заслужаваме най-доброто. Признаваме с охота, че винаги има нещо по-добро от това, което предлагаме. Отказването е лесно. Осигурява овехтялата сигурност на „старите обувки”, но оставя горчивината на неизплаканата мъка по сбъднато желание.

Сервитьорката се е заслушала, когато с укор съм обяснявала какво е означавало за мен простото изречение „Ще се обадя другата седмица”. Това били дни с плаващи графици, нервни поглеждания към телефона, отговаряне на непознати номера. Пресрещнала съм състраданието й. И тя видимо е отказвала да научи този чужд език, на който „зает съм” и „ще се обадя” се равняват на „не знам как да постъпя” и „страх ме е”.
Той е запалил цигарата ми и е въздъхнал с досадата на често обвиняван мъж. Наместил се е на стола си. Говорила съм бързо и много, за да се справя с объркването. Той е свалил очилата си по същата причина. Погледнал ги е и без да ги вижда, ги е върнал обратно на мястото им. Изкопали сме оцелелите чирепи от два живота. Светлината все пак се е пречупила през призмата на невинността ни....или може би се е отразила в огледалото отсреща. Разсмяла съм се, когато са се образували тръпчинките му. Никой не е притежавал тръпчинки над леките подпухналости над скулите. Той отново се е барикадирал зад броните си, разпознавайки единствено присмех във фалцетните извивки на гласа ми.


Преди ни делят километри. Сега са вече светлинни години. Веднъж ме пита какви са очакванията ми. Дотогава нямам. После измислям няколко „хепи енда”. Пишат се лесно. Задоволяват емоционалния глад, но подценяват въображението. Прелита над Океана. Пристига тук, с надеждата да получи, но дава още там....отвъд водата и думите.

Взел е запалката от ръката ми. Хладните му длани са отнели температурата ми. Не се е съмнявал в мен. Мислил е върху себе си. Кафетата се се приземили плавно от ръцете на дискретно момиче. Станали сме й симпатични, тъй като все още не е събрала нужния опит за да различи случването от изглеждането. Могла съм да спестя достатъчно думи. Той се е постарал да не ги процежда.

Интернет е играта за всички възрасти. За 3 месеца подреждаме целия хаос от живи емоции във виртуалния свят. Пробожда ме, когато пише на друга в моя „прозорец”. Крещя и правя сцени. Сдобряваме се. Понякога се радваме на синхрон, друг път – не. Проверките от чужди профили редуват следенето. Предпазните клапани са за всичко, което привижда ума – перверзия, насилие, меркантилност, номера. Простата епистоларност достига драматични размери. Призраците са в нас. Не се доверяваме на никого и най-вече на собствените си демони.

Прочел ме е още докато сядаме. Отвлякла съм вниманието му с разкази за плоските желания и крехките постижения на подобните ни, но концентрираният му поглед е продължавал да ме сканира. Знаел е за вълнението ми проявяващо се с ледена кожа, парещи страни, овладян глас и респектираща самоувереност. Преодолял го е, притискайки ме до себе си за „Добре заварила!”. Не е предполагал, че, избавяйки мен от треперенето, съм се сблъскала с неговия тътен. Докоснала съм го с устни едва. Той ме е задържал да не загубя равновесие заради токчетата.

Когато се „запознаваме”, все едно че се познаваме и сякаш наистина отдавна се знаем. Органичната близост води до пълно доверие. Следва отстъпление, без да изпускаме юздите на контрола.

Пристъпвал е нервно. Оглеждал се е къде да изхвърли фаса си, защото липсвали кошчета наблизо, когато ти трябвали най-много в тази държава. Бил е убеден, че нямало да се появя. Аз съм се обзалагала със себе си, че ще бъде с риза, а не с дънково яке. За фотоапарата не съм се съмнявала. Не съзнавал действителността, ако не я е експонира. Ще ме е видял обикновена, а не фикция, с пришчиците по краката от каишките на чехлите и с издайническите червени точици от обезкосмяването. Ще ги е видял после, на снимката. Само тогава забелязвал детайлите, иначе летял с орлов размах над цялата картина.

В полезрението ми попадат момче и момиче. С усилие се отлепят един от друг. Тя закъснява за вкъщи, тича. Догонва я неговото: „Ще се обадя”. Тя накланя глава на една страна дяволито и се провиква: „Вярвям ти!”
Те все още могат да вярват. Позволено им е да грешат. На тях им е за първи път.
При нас е вероятно за последен.

Желаното обаждане ме е изненадало. Казала съм ОК. Извинявал се за протакането с липсата на нет.

Те се втурват напред. Ние се връщаме от финала по опасния път към началото, за да се огледаме в „Здравей! Как си днес?” и настойчиво се скатаваме в този наш заслон – кратка и непълна сушина.
Паралелните реалности се пресичат във времето. До мен върви суровата му грижа с една крачка назад. Той носи на ръце гълчащата ми нежност, която винаги е с две напред.



Бисера Виденова е родена в София.
Публикувала е в електронните издания Webcafe и Indymedia.
Консултант по класически Фън Шуй.

вторник, 23 ноември 2010 г.

Лачените обувки

Яница Радева


Не, не е някакво обикновено замайване, не е и пристрастяване, дори не е парализа на нервните окончания или наркоза, не, това е като да се потопиш в най-магическото нещо на деня. И тогава дойдохте вие, толкова сте, казах си, фина, госпожо, и най-вече, знаете ли, имате чудесни обувки, преди малко оставих своите на поправка и там веднага ме впечатлиха вашите лачени. Не са "ваши", отговорихте, работите за собственичката им, само преносител сте.... Всъщност, знаете ли, това нямаше значение! Вие ме гледате учудено? Иска ви се да кажете - вие сте смахнат някакъв, махнете се! - но не мога да си позволя сега такова развитие на събитията. Сега, след като сме пили кафе, прегръщал съм палтото ви, без да мога да усетя присъствието ви, защото толкова безплътна изглеждате, и след като сте, по всяка вероятност, безплътна, а аз съм носил кавалерски лачените обувки до апартамента на работодателката ви, мога да ви попитам (и още повече, че, както ме уверихте, тя ще се върне късно), не може ли да остана още малко на персийския килим да вдишвам аромата на обувките? Аз друго и не желая, нито дори да разкопчавам копчетата на ризата ви. Вместо това ви обещавам утре да дойда на представлението с най-големия букет за вашата работодателка и с личен подарък за вас. Какъв ли? Дамски часовник, да кажем, при това златен, със семейна, и не само, стойност! Няма да съжалявате, освен това аз скоро ще си тръгна, след мъничко, не стойте така заплашително, помислете, по-силен съм от вас, само с едно необмислено движение мога да ви поваля на пода. Ето виждате ли, нали ви казах, сега ще ви боли много китката, но не трябваше да стискате толкова плика с обувките. В крайна сметка за нищо не съм виновен, и аз не предполагах, че ще свърши така деня, уважаема, и аз не предполагах, просто излязох да занеса вишневите си боти на малък ремонт, да ме облъхне онзи аромат, който упойва, откъде можех да предложа останалото? Очаквах само да дишам и да се замайвам. Може би поради тази причина мургавата жена, която ми се усмихна, показвайки предни зъби с голямо разстояние един от друг, ми се стори снабдена с чифт магнетична усмивка. Гледах тези зъби и се чудех на какво ми напомнят, а то било онова изречение, което зная още от детството, че който има именно такива резци е много щастлив. И понеже не можех да си го спомня, си мислех, че не зъбите, а процепът е важен, защото наподобява на пещера, в която можеш, като едното нищо, удобно да се провреш и да пропътуваш безпрепятствено цялото разстояние до гръкляна й, където се учленява добрият ден. В това време тя изписваше цената на услугата върху разписката – 6 лева, вишневи боти, после както обикновено е потребно името на клиента.
– Какво е името ви, моля? – вдигна очи както винаги, и любезно показа зъбите си, между чийто процеп трябваше да излети въпросът и да кацне въпросително на рамото ми като малък пъстър папагал, готов да го повтаря със същата интонация отново. Този въпрос е от най-копнежните, всеки копнее да му го зададат, да си каже името, презимето и фамилията, но моят случай не е такъв. Въобще не обичам да го изричам, почти до болестно състояние съм го докарал. И не за друго, а защото не мога да го артикулирам така, че да ме разберат, винаги ще сбере събеседникът веждите си и ще попита въпросително “Как?”, или ако не попита, то тогава със сигурност е разбрал някое съвсем друго име, което отстои на светлинни години от моето. Затова не обичам да го изричам, обичам да ми го изрекат, да ме назовават с него, както всеки обича, но аз сигурно повече, защото не мога сам да го кажа. В такива случаи върши работа личната карта, със замах я показвам и всичко се разминава. Затова и най-големият ми кошмар ще е да я загубя. Ще остана без името си, никой ще бъда, безименен пешеходец в целия този назован свят. Показах я и въпреки че не изрече името ми, все пак докато жената изписваше буквите, ченгелите така красиво провисваха надолу като лиана над декоративен храст, че с широко разтворени ноздри следях движението на ръката. Но ето, насред фамилията ми телефонът звънна, звук, независимо от нюансите на тона си, каращ винаги ръката да остави писалката и да се насочи към слушалката. И тогава погледът ми се заспуска от черната слушалка към купищата обувки – и те черни, предимно черни, разпръснати по етажерки или направо на земята, подаващи носове от пликове или просто лежащи върху шевната машина в очакване за реставрация. Как ли биха се чувствали моите вишневи боти сред това море от черни кубинки, мокасини, ботуши, чизми и този чифт лачени обувки? Лачени обувки! На кого ли са потрябвали, дявол да го вземе, тези лачени обувки посред зима? В разгара на зимата! Обувките, ясно е, нямаше да отговорят, стояха до бележката, върху която трябва да се изпише името ми и усетих, че блажената упойваща миризма идва тъкмо от тях. Приближих се инстинктивно, като пчела към мед, исках да ги вдъхна по-силно, целите да ги издишам, но ми беше неудобно да се наведа към чужди обувки, а и жената вече се беше върнала към писалката и всеки момент щеше да вдигне лице и да настъпи неловка ситуация, в каквато никак не желаех да попадам, пък и кой знае кой ги е носил, може да са му миришели краката, тоест да са й миришели, обувките безспорно, забелязах, са дамски.
– Интересни обувки!
Това ми се изпусна от устата, вярно, колкото да не мълча, но защо ми трябва да прекъсвам жената, докато увековечава бележката с автентичния белег на обущарското ателие. “Уникално”, бих казал при друг повод, виждайки малкия печат с обувка върху разписката, защото колекционирам интересни отпечатъци, но тогава не го забелязях, чак по-късно, когато изваждах пари да платя кафето, двете кафета – хареса ви нали, госпожо? – щях да открия бележката в джоба на палтото си, небрежно сгъната, добре че не съм я изхвърлил, си казах, докато вие оправяхте изкуственото цвете от шапката си, а аз разпознах в нея, под името си, оригиналния печат на обущарското ателие. Но в този момент и това не ме интересуваше особенно, защото миризмата, носеща се от обувките, се беше превърнала вече в неустоим аромат. И досега съществуват само те и техният аромат, и нищо друго, което да си заслужва да се знае… дори вашите червени устни, госпожо, не привличат вниманието ми, простете, така е… но да се върна на разказа си, госпожо, защото помните ли – бях възкликнал – «интересни обувки» - и жената ми отговори:
– Да, танцувални обувки – и ме приюти в цепнатината на усмивката си. – Но трудно се лепят, вече с втори вид лепило опитваме. Това е румънско, с нашенско не стана. А са специални обувки, собственичката е известна. Много даже.
И ми се стори, че потъвам далече зад зъбите. Зад зъбите, можех даже да се обзаложа, някъде в областта на гласните струни една румънка вари чудодейни растения с цвят на водорасло за лепило. После това лепило се изсипва внимателно в стъклени буркани, от които обущарят, който пуши над една още по-отрупана с обувки маса в дъното на ателието, загребва – но само за специалните видове обувки. И разбира се, почти завидях, че моите вишневи боти въобще не спадат към графа „специални”, те дори не са разлепени, съвсем друга им е причината да нощуват в обущарското ателие и затова въздъхнах, но и за да мога след това за последно да се нагълтам с недостъпния иначе аромат на лепилото. “Довиждане”, казах на щастливката с голямо разстояние между зъбите и помислих, че е такава не заради разстоянието между резците, а заради лепилото, което може да вдишва колкото желае. Тя ми пожела същото и остави ботите ми на купа върху черните. Преди да изляза, още веднъж погледнах лачените обувки, блестящи в синьо-черен цвят без нито една прашинка върху тях. Затова почти щяхме да се сблъскваме с вас, която влизахте в същата тази минута през запотената врата на ателието – една такава твърде слаба, почти прозрачна като призрак, анорексичка бих ви определил със състрадание, но в погледа ви, както сега, имаше нещо остро като бръснарско ножче. Затова се извърнах от сините ви, като стъклени топчета, очи и почти гърбом към вас ви пуснах да влезете при уютната миризма на лачените обувки. И преди да затворя вратата – каква случайност! - чух любезния глас на жената с широкото разстояние между резците:
– Този път, мисля, че станаха.
– Надявам се – отговорихте, – утре тя има важен спектакъл.
И се извънах като по команда – да, тъкмо за лачените обувки говорехте!. Това, ако не е шанс, си помислих и нямаше съмнение, че в този момент съм осенен от велика идея!
Нямаше да ви оставя да подминете вратата на ателието, щях да ви заговоря с комплименти, веднага щом излезехте, името си нямаше да ви спомена, заради моята артикулационна причина, но щях да започна с предисловие за изкуството и за изяществото на лачените обувки, вие нямаше как да не се усмихнете и да не се стоплят тези строги ириси – това го знам от опит. Това нямаше как да забравя да отбележа, макар че, както си спомняте, не беше нужно в разговора ни, но аз щях да намеря пролука да го кажа, но главното щях да съм по-близо до обувките, поне докато ароматът им се усеща. Затова не подминахме онова кафене срещу обущарското ателие, а тъкмо в него ви поканих, не само защото е близо, а защото кафето там е италианско, зная от вкусване, тъкмо с това щях да ви задържа – и наистина ви задържах, не отказахте – нищо, че пет следобед наближаваше, и нямаше как да бъде друго, защото цялата си реторика щях да сложа вложа, нали я вложих, госпожо?! И ако не сега кога, и ако не аз, кой ще се упойва тази привечер с магическата отвара в обувките?! И идните дни вкъщи след вечеря. А когато ароматът им свърши, с едно рязко движение ще доведа елегантната обувка до нуждата от ново залепване. Така, че уважаема, не плачете! Такава постъпка не е достойна ли? Но вие наистина не разбирате, госпожо, защото това не някакво обикновено замайване, не е и пристрастяване, дори не е парализа на нервните окончания или наркоза, не, това е нещо като да се потопиш пак в най-магическото нещо в живота си, но кое е то, аз няма да ви кажа, лично е. Магическа миризма, госпожо. Не плачете, уважаема, какво пък, една малка кражба е това, но за възвишено усещане вашата работодателка ще си поръча нови обувки… айде, не плачете, госпожо…



Книги: „Друг ритъм“ (2003), "Бонбониерата" (2011). Участия в: сборника с есета „Неиздадената“ книга за българските будители“ (2003) и поетичните сборници „Фейскотрол“ (2006) и „Антология на младите български поети“ (2007), "Ликира 2010". Също и в сборниците с sms-поезия през 2005, 2006, 2007 г. Носител е на почетния знак „SMS – поезия“ за 2007 г. Има награди от Националния конкурс за млади поетеси „Дора Габе“ (2006) и Националния конкурс „Магията любов“ (2007), първа награда за стихотворение от конкурса за стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, първа награда за къс разказ от Националния конкурс на името на Ява Язова (2009). Публикации в: „Литературен вестник“, “Ах, Мария“, „алтера“, „Литературни Балкани“, „Море”, „Следва”, хърватското списание „Poezia“, също и в американското онлайн издание Tower Journal. От 2010 г. е докторант по Нова българска литература в СУ „Св. Кл. Охридски“. Живее в София.

събота, 13 ноември 2010 г.

Пипнахме го



Ето, че най-после пръстите ни докоснаха гланцираните страници на списанието! Впрочем тежичко е това списание, дали пък не е някаква символика?! "Намерихме се" вътре, дори се фотографирахме за спомен и се надявам да следващи съвместни неща, прояви, събирания. Сега "участваме" в „Следва” редом до разговор с Богдан Богданов, който на премиерата в кафе-книжарница „Оранж” формулира своята представа за универсалното. После, преди да се отправим към „Виктория”, пихме вино в елегантни, звънящи чаши. Отново беше весело, както преди.

понеделник, 8 ноември 2010 г.

Заповядайте на представянето на СЛЕДВА


12 ноември 2010, петък, 18:00 ч.
Кафенето на Ориндж център, ул. Граф Игнатиев 18

За броя с акцент върху 70-годишния юбилей на проф. Богдан Богданов ще говорят Стефан Тафров и Бойко Пенчев.

събота, 6 ноември 2010 г.

Честваме


70-годишнината на професор Богдан Богданов е акцентът на есенния, 23 брой на СЛЕДВА. Ясно е, че четенето е истинското честване, когато става дума за подобна фигура, едновременно многостранна, но и предана на културата на текста във всичките си амплоа - на класически филолог, философ, литератор, на създател на Нов български университет. Но избрахме диалога, живия разговор, в който смислите се постигат и проблематизират тук и сега - също адекватна форма на честване, когато става дума за един от най-последователните и задълбочени интерпретатори на Платон у нас.

И така, предлагаме проф. Богданов в действие, в епицентъра не просто на диалог, а на полилог с участието на разширения редакционен екип на СЛЕДВА. В ситуацията „един отговарящ срещу дванайсет питащи”, професор Богданов прояви завидно остра рефлексивност и търпение и разгърна комплексна лична философия. Платон и неговите наследства в днешната хуманитаристика, научните дисциплини и техните ограничения, кризата на романа и героя в наши дни, университетското образование като задължително хуманитарно, успехите и съмненията в Нов български университет, проблематичните дихотомии душа-тяло, човек-животно, България-Европа, „баща ми в мен” са само част от темите с неочаквани обрати и развръзки.

Така с настоящия брой усилваме образа на 2010-а като честваща година – през нея в серия от събития, много от които инициирани от НБУ, отбелязваме и 100 години от знаменателната за литературата ни 1910-а година с нейните важни събития и сюжети, 100 години от последната Яворова поетическа книга и от смъртта на Мина Тодорова, 100 години от рождението на големия литературовед, библиограф, енциклопедист в сянка Иван Богданов (баща на Богдан Богданов), а също и 70 години от раждането и 30 години от убийството на Джон Ленън (впрочем връстник на Богдан Богданов)... Кръглите числа тласкат към равносметки и обобщения, към едно идеално оцелостяване – към което неизбежно се стремим, но и в което сме длъжни да се съмняваме, както напомня проф. Богданов в предлагания тук разговор.

„Около декември 1910 г. човешкият характер се промени”, заявява Вирджиния Улф за онази притегателна година отпреди един век. Дано имаме основания да кажем същото и за декември 2010-а, който е пред нас.

Биляна Курташева, СЛЕДВА 23 / Есен 2010

СЛЕДВА 23 / Есен 2010



СЛЕДВА 23 / Есен 2010
(Съдържание)

Честваме
Нагласа към универсалното. Разговор с проф. Богдан Богданов
Милчо Левиев. От 60-те досега
Мари Врина. Трилог за литературата, пределите на езика и на превода

Визии
Ирина Генова. Съвременен музей / Музей за съвременно изкуство. Спорът за съвременността

Европудинг
Владимир Димитров. В библейска Йордания (Фоторазказ)
Цветелина Павлова. Съвременна култура и изкуство в Югоизточна Европа – Нови Сад и Белград

Прочити
М. Неделчев. Българската тема в научното творчество на Пьотр Бицилли
Н.Александрова. Септемврийските поети в “Златорог”: Никола Фурнаджиев

Авансцена
Михаил Байков. Египетска приказка за сърцето

В кадър
Росен Т. Велчев. За любовта и престъпленията

Creative writing
Яница Радева. Творческото писане като лична епифания. Лачените обувки
Христо Бойкикев. Синята джамия. Теодисиевият обелиск. Das Wohl Temperierte Clavier
Ивелина Балабанова. Сърце
Александър Чобанов. Спам
Екатерина Лимончева. Една стара, много стара къща
Димо Димов. Скерцо в Милано
Александър Христов. Следобеди, които топят дървета
Бисера Виденова. Тангото е вече взето решение