събота, 4 февруари 2012 г.

Кладенецът


Владимир Полеганов



Една сутрин Севда се събуди и видя, че съседните къщи са се отдръпнали от нейната. Най-близките бяха на метри, на много метри от оградата й и близо до нормалния път, онзи с малкото дупки и повече улични лампи. Сега отляво имаше два скелета, единият обгорял и дъхащ черна пепел с всяко обаждане на вятъра, а другият сив, бетонен, така и не станал къща, забравен и изоставен. Отдясно нямаше нищо, само поля, пусти като утробата й и голи като децата на Дора: из тях понякога се гонеха бездомните кучета, а котките ловяха мишки. Вчера някакъв щъркел обхождаше мъртвата земя и дебнеше за заблудено животинче. Само дето тези поля бяха черни не от раздралото ги рало или от облизалите ги огньове, ами от забравата. Затова и щъркелът напразно чака, докато не излетя. А тя го изпрати с поглед и после седна пред телевизора.
Но днес нямаше ток и така се сети да огледа къщите, от скука. Помнеше как Стояновата беше по-голяма и по-близка някога, как можеше да чуе звуците от нея, да види силуетите вечер на прозорците. Сега тухленото й туловище беше пропълзяло някак към следващата къща, двуетажната крепост на Баев, която оживяваше само наесен, когато мъже със зачервени бузи прииждаха от горите, нарамили труповете на уловения дивеч. Всичко се оттегляше, свиваше се като кожата отколо черепа на старица, отиваше си. Пътят се напукваше, лющеше се като кората на бреза и парченцата от него отлитаха с щъркелите и лястовиците, само дето не се завръщаха напролет, откакто времето заряза селцата, стресна младите и ги натири към градовете и започна да чопли по стените на някога белите къщи. В центъра на селото все още имаше някакъв живот, но той течеше по спомен и рефлекс, а не от желание. Имаше и хора, които се движеха без бастун, но бяха малко. Севда рядко мислеше за тях, макар че беше една от тях. Сещаше се от дъжд на вятър, както се сещаше да погледне с колко са отстъпили къщите и колко се е раздул периметърът на самотата й. През повечето време стоеше на двора или вътре, с прахта и сенките, и гледаше спомените си. Когато имаше работа за вършене, и това не правеше.
Един облак се мръдна на небето и слънцето бръкна в очите й. Стига е гледала. От къщата нещо тихо измърка. Не беше котката: токът беше дошъл. Севда се наведе и вдигна кофата. Тежеше от сутрешната пръст и дръжката се впиваше в дланта й, тънка и топла. Докато вървеше към двора, един камък й хвана окото. Остави товара си, взе парчето скала и го претегли с ръка. Как не го беше видяла досега, толкова голям и подходящ. Забучи го в пръстта в кофата и я вдигна. Когато стигна до кладенеца, облакът се беше наместил обратно пред слънцето. Вдигна капака и кладенецът зейна срещу небето и лицето й. Севда изсипа пръстта вътре и каза:
“Да се задавиш дано!”

Момичето дойде при Севда в средата на пролетта. Беше април, през деня валеше повече отколкото е редно, а през нощта ставаше студено като през зимата. Севда я намери една нощ до кладенеца, легнала върху напоената пръст, опряла глава на камъните, изграждащи гърлото. В началото помисли, че е мъртва. После видя, че диша. Не, не видя: чу го. Момичето хриптеше. Беше като риба, изхвърлена от водата. От време на време ръцете й се свиваха конвулсивно, все едно дореди малко са били перки, а бузите й се издуваха като че ли под тях имаше хриле. Кожа като на русалка и сплъстени, посивели от мокрото, руси коси.
Севда стоя и я гледа минути, час, един век. Очакваше обратната трансформация да се случи всеки миг и искаше да е наоколо, когато ще трябва с ръце да хване хлъзгавото тяло на ундината и да го занесе до място с вода. Нищо подобно не се случи. Момичето продължаваше да лежи, все още обикновено човешко същество, и да диша тежко. От време на време хриптенето преминаваше в нещо като съскане, нещо като шума от изливащ се върху камък пясък. Севда продължаваше да стои така все едно нямаше сила на света, която да я накара да направи друго, освен да чака. В един момент разбра, че няма да стане свидетел на метаморфозата, нещо в нея се събуди, ощипа я отвътре, побутна съвестта й, събуди страховете й, и жената се наведе и хвана момичето. Завлече я до вкъщи, остави я да лежи в коридора. След това, вече плачеща, незнайно защо, изтича до стаята си, махна завивките от леглото, хвърли ги на пода, избърса с набрания край на чаршафа лицето си, после го опъна по леглото, все едно момичето щеше да забележи гънките и да се възмути от тях („Толкова исках това да бъде образцов дом”, кресна в главата й странната, нетърсена и невикана, напълно ненужна в този момент мисъл.) Върна се в коридора и повлече момичето, което вече дишаше по-леко, вече гледаше с полуотворени очи, вече тежеше по-малко. Севда я стисна по-силно, обзета от страх, че всичко е илюзия, която изтънява, олеква и изчезва, за да я остави отново сама в поредната нощ на недостижими звезди и виещи кладенци. Постави я на леглото, вдигна завивките от пода, покри цялото момиче, после откри само лицето й.

Лицето й.
Светлината на лампата беше измила всички сенки, всички непознати черти. Светлината на тази лампа, с изтънелия червен абажур на дупки (една от цигара, неговата цигара!) останала още от баба й, беше изчистила и всичко, което времето бе натрупало върху лицето. Беше осветила очите, сега отворени. Да, каза си Севда, това е тя. Дъщеря ми. Момичето я гледаше. Гледаше я като... Като какво ме гледа, запита се Севда, познава ли ме, помни ли ме? Ще ми прости ли? Момичето затвори очи и заспа. Сили няма, помисли си Севда. И след това: Детето ми, сили няма, каза почти на глас.

Отиде в другата стая - единствената обитавана в последните години - и седна на своето легло, което доскоро беше единственото топло в цялата къща. Какво съм направила, Господи, та сега ми я връщаш? Какво? Севда не помнеше много такива жестове от които и да е сили в света. Може би се беше заблужавала досега: може би тя наистина заслужаваше... нещо. Прекъсна въртящите се мисли, като заби поглед в затворената врата на стаята. Ами ако избяга?, стресна се. Изтича до другата стая. Момичето спеше.
Мария, каза Севда, не тихо, но не и силно, и въздъхна заедно с къщата в тишината след завърналото се име.

На следващата сутрин момичето не каза нищо, но прие всичко от Севда: закуската, плахите прегръдки, обясненията, една недомлъвка, която бе първото извинение. В шок е, мислеше си Севда, докато отново благодареше ту на Бог, ту на Съдбата. Съвсем внимателно, за да не нарушат еуфоричните й мисли крехкият баланс на света. Тя знаеше колко лесно, вече рухнал, светът можеше да запрати момичето й отново в посоки далече оттук.

Съвсем тихо, Севда се зае с превръщането на дните им заедно в рутина. Заедно с това оправи и къщата: спретна я така, че нищо в нея да не спира потока на завръщащата се памет на момичето. Спомените щяха с лекота да се плъзгат по гладките снимки, поставени тук и там, щяха да се настаняват трайно по меките детски възглавнички, извадени от скриновете, да се увиват около телата на двете кукли. Сутрин Севда се будеше все по-малко удивена от чудото на завърналата се дъщеря и все по-убедена, че една несправедливост е поправена и животът най-накрая ще продължи както си му е редът. Апетитът на Мария ставаше все по-голям, но паметта й оставаше все така слаба, все така бедна откъм общи спомени със Севда. "Не го ли помниш? На този събор ти купихме кречеталото, което така подлуди баща ти, че той го смля с чука. Пак беше пиян..." Севда обърна страницата на албума с пожълтелите като листа от хербарий снимки. "Май да," кимна Мария и продължи да обядва. “Ето го - Рони ли беше, Рори ли? Помниш ли?” Мария остави вечерята си и погледна снимката на отдавна мъртвото куче. “Той не беше ли много палав?” “Да! Да! Точно така!” Севда скочи.

Вечерите Севда оставяше на Мария. Даваше й ги, за да ги използва за нейните истории, нейните въпроси. Но момичето имаше само един разказ::
Очите на другите, на онези други, те разрушават тялото ти и после го изграждат наново. Перверзни скулптoри с малките си, нищо неподозиращи жени и малките си пишки. Някои имат големи, трябва да призная, но какво от това, какво от това. Погледите им свалят кожата ти и ти слагат нова. Напълно нова. Една сутрин се будиш, след потна и мръсна нощ, и виждаш как към теб, от огледалото, идва нещо непознато. Ти не го помниш, но те го помнят, защото е отражение на тяхното желание. Знаеш ли как то лепне по тялото? Лепне и го променя. Превръща го в някаква необследвана територия. Разграфена с кръв, с легенда от лайна и сперма, наплюнчена. Пръстите ти отказват да следват новите линии. Раните, тънки и кафяви, се загнездват там като никога неизлитащи птици. Тогава разбираш, че в този свят няма място за теб. Само за огледалния ти образ. Може да се опитваш да избягаш, но не можеш. Не защото има граници, непреодолими бариери. А защото теб те няма вече. Севда слушаше, а столът скърцаше под тялото й. Очите й проследяваха ту линиите по кожата на момичето, ту украсите по мушамата. От мушамата пък скочиха на една от старите чаши за кафе и тя си помисли, че трябва да смени сервиза, да измие онзи, неотваряния от сватбата и да изхвърли сегашния, от който бяха останали само две чаши и една чинийка.

Нощем Севда падаше в кладенеца в двора, под тъмното, начернето око на нощното небе. Тялото й се разпадаше след всеки удар в каменните полипи по студеното гърло и ръцете и краката й, очите й, главата й, парчета месо и кости се превръщаха в стъкълцата на странния калейдоскоп на повтарящия се сън. Кладенецът се завърташе, Севдините парченца се преподреждаха. Веднъж със силуета на момиче, друг път на отдавна избледнял мъж.

Минаха седмици, може би месец, и мъжете дойдоха. Мъжете винаги се появяват. Тропат на вратата, опитват се да погледнат вътре през прозорците, поглеждат нервно към скъпия часовник на ръката си.
“Добър ден, госпожо.”
“Какво искате?”
Беше млад и красив. Чакаше го черна кола, черна като косата и очите му. А зъбите му надничаха през чаровна усмивка.
“Казвам се Марин, госпожо, и няма да ви безпокоя дълго. Търся сестра си.”
“И какво ще търси сестра ти тук? Тук сме само аз и дъщеря ми.”
Той надникна над рамото й. Тя продължи:
“Да ти приличам на майка ти? Защото ти със сигурност не приличаш на сина ми. Знаеш ли, аз син нямам.”
“Госпожо, сестра ми не е добре, трябва да я върна вкъщи. Помислете добре преди да ме лъжете...”
“Само дъщеря имам,” каза Севда и затвори вратата.

Севда си открадна една вечер, за да й каже. Всичко. Ще кажа всичко на Мария, по-добре изплюто, отколкото да ме трови, каза си. И се опита: Трябва да разбереш, че се опитах да те спася. Момичето я гледаше. Опитах се да те скрия. Поне веднъж от него. И от всички като него. Токът спря отново. Севда стана за свещ. Винаги ми е казвал, каза Севда зад пламъка на свещта, че като малък е влизал в кладенеца неведнъж, че не е дълбоко, че само се бил намокрил. Разбираш ли? Момичето гледаше през прозореца, който беше черен на цвят. Черен и нищо друго. Кимна. Или на Севда така й се стори заради пламъка, който клатеше всичко в кухнята, люлееше го все едно хвърляше не сенки по стените, а вълни и подводни течения. Май наистина кимна. Може би беше достатъчно. Севда реши да не говори повече. Нямаше какво. Токът дойде. Мария стана и каза, че отива да си легне. Севда искаше да разбере какво си мисли момичето. Какво значат не-думите й, изливащи се от очите й. Какво казваше, когато не говореше, когато само Севда говореше. Защото момичето, Мария, разказваше само за ужасното си минало, което пък не беше миналото, което споделяше със Севда. Беше минало на само две или три години, далече оттук и твърде ужасно, за да задържи върху себе си чиято и да е мисъл за повече от няколко стреснати удара на сърцето.

Има време. Има време за всичко. Сега вече времето не е проблем. Севда повтаряше и оправяше ту тази снимка, ту онази възглавница. Желанието на Севда обаче изтриваше нейната памет с всеки поглед, отправен към Мария. Очите на жената рисуваха върху момичешкото лице чертите, които дъщеря й би трябвало да има, избутвайки спомените някъде надалече и на тъмно. Нямаше значение, че момиченцето, което кладенецът взе, беше с руси коси – след толкова време във водата всичко светло потъмнява. Сините очи също се пълнят със сенки, зелен мъх, каквото и да е, и, да, стават кафяви, черни. Като на Мария. А пък колко деца се раждат с едни очи, които в началото само майката вижда, а после светът ги променя? И белезите по тялото – следи от охлузвания по време на падането, натъртвания...

Те се върнаха. Както бяха обещали. Мракът на вечерта беше посивил очите и усмивките им. Пръстените и часовниците не блестяха. Намеренията им бяха ясни като бял ден.
“Госпожо!” Един извика, други двама изпълзяха от колата. “Госпожо! Помните ли ни? Хайде, бъдете така добра и отворете. Казаха ни! Съседите ви ни казаха. Тази вътре не ви трябва. Бъдете така добра и я пуснете. Мама и татко се притесняват за нея.” Душеха около къщата, слухтяха, ровеха, преобръщаха, тракаха по оградата и портата, която зееше незатворена от години.
“Ще се махам!”
Севда се обърна и видя Мария. Беше се събудила. Изглеждаше отегчена, не изплашена.
“Мерси... много,” каза. “Да знаеш.”
Онези вече бяха пред входната врата. Звъняха. Тракаха по нея с ключове или пръстени. Може би с кости.
Тогава Севда разбра какво трябва да направи.
“Ела, никъде няма да тръгваш!”
Момичето се дръпна.
“Ще те скрия! Само докато си тръгнат. Той отдавна е пресъхнал, няма страшно!”
Момичето я погледна и кимна:
“Само докато си тръгнат.” После хвана дясната ръка на Севда и я стисна. “Всичко е наред! Мерси много! Няма да го забравя, да знаеш!”

Минаха дни, дъждовни и слънчеви, минаха нощи, в които Севда не спеше, ами слушаше за гласа на момичето сред крясъците на козодоите. Накрая се престраши и реши да излезе от къщата. Колата я нямаше, нямаше ги и мъжете, дошли да търсят дъщеря й. Тежкият парфюм на единия все още се усещаше обаче: в коридора, на крачки от входната врата, на която се беше облегнал, докато маркираше територията си. Преди да излезе, Севда оправи килнатата рамка на гоблена, който беше бродирала в продължение на четири горещи месеца през по-миналата необичайна пролет и последвалото я обичайно лято. Отвън, пустата градина дишаше тежко след горещия ден. Въпреки че лятото си отиваше, нощите бяха все още топли. А последните няколко и влажни. Севда отиде до кладенеца, наведе се над него и се провикна. Дупката й върна името на момичето, бързо и силно, все едно беше последното, което желаеше. Севда извика още веднъж. И още веднъж. После протегна ръка и й каза да се хване за нея, за да я изтегли. Нищо не се случи, нищо не помръдна вътре. Само хлад хвана ръката й. Сведа изтръпна. Цялата настръхна, все едно нещо я беше налазило. Тя си спомняше този хлад. Не го беше усещала с тялото си от години. Мислеше, че завинаги го е изпъдила поне от кожата си, ако да знаеше, че е невъзможно да го изгони от ъглите на къщата, от коридорите на ума си, от гробницата на сърцето си. Този хлад я обгръщаше отново, плюеше нощ върху нея като катран, запушваше устата й с вина, суха като кълбо стара паяжина. Вмъкваше се в ушите й, за да ги затвори за всички думи, всички имена. Този хлад побеждаваше. Не му трябваше много, за да се засели обратно в нея: онова място в тялото й, осенчено от сърцето и изоставено от желанието, беше най-голямото, най-гостоприемното на света. Севда извади ръката си от черния кръг, ръбестите му устни раздраха кожата й, скри я под блузата, залепи длан за корема си. Напипа нещо. Усети и тежестта. Може би идваше отвътре, от нея. Може би идваше от ръката, още черна. Извърна лице от гърлото и тръгна към къщата. Зад гърба й, нощта бавно превръщаше кладенеца в руина.

Разказът е публикуван в сп. "Следва", бр. 25, 2011 г. и награден през 2012 г. в конкурса „Рашко Сугарев”


Владимир Полеганов е психолог със страст към странното и фантастичното в литературата