понеделник, 18 април 2011 г.

Скоро в книжарниците „Освен литературата”



„Освен литературата” е книга, побрала в себе си множество разклоняващи се посоки от творчеството на Емилия Дворянова.
Книга-екзистенция, която открехва силуета на едно окръглило се лично битие, едновременно смирено и напрегнато, несвоевременно причастно и диалогично със света, чието изписване всеки път е чудо.
Книга-излизане със своите опити и гледки, пътища и жития.
Книга-покана да видим литературата, а през нея и нас самите, по друг начин.
Книга-образ на една индивидуалност.
Художник на корицата - Лиляна Дворянова.

Бонбониерата


Историята, която разказвам в тази книга се случва на пътя, той е мястото на срещата, но най-вече - на разминаването. Това е пространство на изгубено равновесие, в което само думите са моста към намирането му. Героите са гласове, които се сливат в изговарянето на живота, за да бъдат част от спиралата му. А пък ако се питате защо "Бонбониерата"... отговорът е между страниците.
Замислям предствяне в Пловдив след Великден, а премиерата в София може би ще е в началото на юни. Но дотогава има време... Ще кажа допълнително.

Из „Литературен вестник”
Книгата е дебют в прозата за Яница Радева, с който тя се причислява към многото в последно време поети, посягащи към белетристиката. Дали тук личи поетическият опит на авторката? Като че ли да - във вкуса към детайла и една специфична лакон...ичност, която умее да нагнетява смисъла, без директно да го изказва. Книгата представлява сборник с разкази, но всъщност между отделните текстове има висока степен на сцепление, защото в крайна сметка те се подреждат, някак неусетно и ненатрапчиво, в един общ сюжет. Резултатът от всичко това е една прецизна книга с много подтекст.

Откъслек:
Тя стоеше току-що разсънена, дошла на вратата ми, да се извинява за виковете на майка си, които не могла да спре. Не слушах какво точно казва, как изрича думите, думите нямат значение, само интонацията, с която са казани, но съм свикнал да гледам очите – пречупват ли като стъклени топчета, тогава човекът се е оттекъл натам, откъдето няма кой да го върне, поглъщат ли – има как да го върна, още искат да пият живота, макар смъртта, като в онази стара приказка, да стои на главата му.
Гледат ли очите отчуждено, отстрани на всичко, привикнали ли са със стъклените очи и с другите, всичко е суета са научили да казват, когато ги попитат как са, тогава разпознавам човек като мен, всичко му е опротивяло, но не може да го изрече, защото и най-близкото, това, което е било любов на любовта му, и то му е опротивяло. И очите й гледах, как бяха дошли да се извиняват за най-близък човек, но за майка си ли се извиняваше, майка й помнеше ли я...