сряда, 21 юли 2010 г.

Школата по творческо писане като лична епифания

Отначало реших да е репортаж. Да информирам, че през времето от 1 до 7 юли 2010 г. в пространството Нов български университет се е състояло... Но репортажите са безпристрастни. Това тяхно качество, в случая не ми е достатъчно. Защото сега се нуждая от пристрастност, искам я, вглеждам се за нея. Пристрастността ми е важна, за да ви накарам да съпреживеете. Информираността не е достатъчна – тя е факт, а отвъд фактите има взаимоотношения.
Именно това е едното от главните неща, което характеризираше групата ни. Другото беше, че ние сме различни – това породи диалози, мнения, изречени от различни гласове. А разногласието е важно, когато се работи със слово, както е важно за полифоничния роман например. То е опит, който иначе самия ти би достигнал след многодневни и(ли) многонощни препрочитания и пренаписвания. Или накратко – чрез разговорите ние достигахме до своята лична епифания.
След като изслушваше нашите коментари Емилия Дворянова започваше своите, по-скоро въпроси към текстовете, отколкото критики или забележки по тях. А въпросите, както при психоанализата са терапия – те са знак, който посочва пътечката, по която да тръгнеш, за да намериш трънчето в петата.
Един текст в ръкопис се чете по различен начин от текста, който вече е отпечатан, казва Емилия Дворянова. Отпечатаният текст е застинал, той вече е станал това, което е, докато ръкописът позволява разговор, а ние и разговаряхме, и се слушахме. Това породи диалога за разказите ни, които познавахме предварително. Всеки беше одобрен за участие в школата чрез обема от разкази, който е изпратил. Емилия Дворянова беше ни препратила по електронен път разказите ни, с които щяхме да работим. В това се състояха заниманията ни през тези пет дни – разговор за текстове в ръкопис, споделяне на търсения, откриване на “симптоми” (като например този за не доизбистрения поглед, съблюдаваш се в учестеното повторение на минало свършено време на глагола съм), а не в писане на нови текстове или изпълнение на други практически задачи, както в традиционен уърк шоп.
Но нека конкретизирам. Ето ги и тях: Христо Бойкикев, който казва за своите „истанбулските миниатюри”, улавящи мигновението, както Емилия Дворянова отбеляза “времето застива в картини”: “аз нямам право да говоря за нещо, което не се е случило”. Неговият поглед към творчеството е много различен този на Димо Димов, който обича да следва детайла на големия град – разказът му се яви пред нас като топографска карта на днешните софийски улици, а текстът на Ивелина Балабанова ни отведе в едно утопично бъдеще, което беше разтърсващо. Екатерина ...... ни въведе в зоната здрачното непомнене на отминалото, а Бисера Виденова открехна свой експеримент с времето, от което “искаше“ да върви на обратно. Двамата Александровци ни показаха търсещи – близост или истина – персонажи, но двамата са автори с коренно различни стратегии на работа – от безпристрастното описание на Александър Христов до разсъдъчното разказване на Александър Чобанов. Не трябва да забравям и най-младия участник в школата- Глория. Тя е само на 15 години и за да бъде сред нас пристигна от Велико Търново. “Кратките” й картини и ситуации са наситени с много живот и талант, който търси формата си.
Ето и още малко от секрети. Емилия Дворянова сподели с нас страници от своя нов роман в ръкопис – “Изместване”, част, от който беше публикувана в бр. 21 на “Литературен вестник”.

Илинден 2010, София
Яница Радева