Приготвям се бавно, тоест не ми се тръгва, очертавам очите с молива дълго, уж внимателно, а мога да го направя за две секунди. Всяка сутрин е така, спирам се, не бързам да изляза. Но ето – най-накрая обувам обувките с високия ток. Вечерта чехлите ще са точно там, където ги оставям, ако не се върна, ще стоят студени и безгрижни. Завъртам ключа и все пак – тръгвам.
Все едно е кога ще стигна. Кафенето за мен сега не е повече от работно място, препитание, както се казва. Започват да идват около десет, по-рано не е нужно да съм там, портиерът ще проветри застоялия въздух, чистачката ще мине с парцала шахматната теракота, като пешка ще се движи по белите и черни квадрати, само че, когато стигне края на шахматната дъска, няма да стане царица, а ще отиде да изхвърли мръсната вода в канала, после ще свали гумените ръкавици и тъкмо тогава ще вляза аз. „Идваш тъкмо навреме, мойто момиче, да ми направиш кафе, че още не съм пила“, ще каже и ще се усмихва, предвкусвайки удоволствието от първата си за деня цигара. После почват да идват една след друга латерните и започват да свирят една и съща скучна мелодия: „Какво ще правиш след работа, искаш ли едно питие... искаш ли една разходка в Турция за почивните дни... искаш ли... не може да не искаш!?“ Когато ги попитам какво знаят за кафето, усмихват се глупаво.
Така че това кафене не е кафенето, за което бих бързала. Бих бързала за кафенето „Цар Освободител“ в София през 1918 г., така бих бързала, че токовете на обувките ми сигурно биха се счупили по жълтите павета. Бих седяла като закачалка с палтата на писателите, бих държала умните им шапки и черните им палта, само и само да чуя как се раждат историите им, разказите и романите им. Бих бързала за кафенето на Георг Франц Колчицки във Виена през 1683 г., където порцелановата чашка кафе се поднасяла с топла виенска кифла. Разбира се, може да не точно кафенето на Георг Франц Колчицки, а някое такова, което държи да свободния разговор, за обмена на истории, където историята се ражда още щом отвориш вестника, още щом прокараш пръст по главните букви на заглавието, изписано с черно мастило и със стилен шрифт, не като днешните вестници и брошури. Или ако бях мъж през Средновековието, бих влязла в някое мюсюлманско кафене, бих подвила мустак или бих направила друг ведър жест покрай „мерхабато“, бихме седели с другите мъже в копринени шалвари над стъклените чаши и сигурно бихме говорили като в приказки от 1001 нощ историите от най-потайното място в империята на султана. Историите за опакото на вън, където е в разгара пазарлъкът. Истории за харема – страната в страната на султана. Но в нея той не управлява, нея той не познава – само притежава като дюните в пустинята. Ще шепнем и за накитите на ханъмите и още – за белите им зъби под хиджаба златен ще говорим. Та сигурно за потайното бихме говорили и за това, че ти трябват компас и карта да не се изгубиш в потайностите му.
Вървя достатъчно бавно, така че всеки бързащ към метростанцията може да ме блъсне и да не каже: „Извинете“. Бавното ходене ми позволява да съм турист в познатия град, да си представям, че отивам в някое непознато кафене, да забележа и си припомня много неща, които ще ми убягнат на връщане, поради умората.
Внезапно настъпващият ден се оросява от дъжд. Тези внезапности са все по-чести напоследък, казват, поради променливия климат, затова не изненадват никого. Всеки разтваря чадър с отрепетиран жест. За жалост този път излиза вятър и се приютявам под една удобна за това сграда, от която се любувам на еротиката в съвременната реклама. После в кафенето ще се любувам на еротиката в кафе индустрията. Женското тяло вече е задължителен аксесоар на рекламната индустрия, съвсем разомагьосано е, не потайно като в харема, а е изложено като на сергия. Ето ви килограм женска плът, килограм бедра, килограм женски ушенца, десет милилитра аромат на жена. Така би изглеждало женското тяло на мъжкия пазар. И щяха да се наредят латерните и да избират. Една и съща част ще избират, защото тази част препоръчва учебникът, който ги е учил. Как искам един ден в кафенето да дойде този, който не е чел техния учебник, други неща да го впечатлят, друга част да би си избрал от пазара! Като влезе, ще го позная веднага. Както се познава латернаджия от латерна. Латернаджията знае различни мелодии. И за повода мелодиите подбира, а не иначе – всички поводи да са с една и съща мелодия. Латернаджията, като подбира мелодиите, знае и кога да замълчи. Не всякога е нужно говорене, понякога мълчанието казва повече. Латерната не знае това, дори да го е чувала някога, веднага го е забравила.
Внимание! Наближавам кафенето. Странно, толкова рано някаква кола е спряла пред входа. Дали собственикът й е влязъл в кафенето или другаде някъде...
– Здравей, мойто момиче – среща ме зажаднелият за цигарен дим глас на чистачката, – добре, че идваш по-рано, че едни клиенти се отбиха, пък не знам как да пусна машината.
Клиентите са особени. Единият изглежда недоспал, другият – за когото разбрах, че дошъл по-рано – мога да кажа, че от нещо е притеснен. Не мога да ги определя латерни ли са или не, а това се случва рядко, може би ранният час ги маскира и извънредната ситуация, която е дигнала накрак единия – недоспал, а другия – омачкан. Сигурно не е забелязал, че е омачкан. И портиерът се примъкна при тях – дали не са му познати – нищо, нека си говорят, после, без да го питам, ще ми разкаже за какво са говорили. Сигурно е нещо толкова банално, че човек и да иска да е възпитан, пак ще се прозее, докато слуша. Добре, че при такива случаи си имам реплика: „Не съм пила кафе още, затова“ – Така обяснявам прозявката си и после казвам невинно: – „Знаеш ли как е открито кафето?“ Забелязала съм, че това – чрез легендата – е най-добрият начин да сложиш край на история, която ти е доскучала. Ех, как хубаво щеше да е, ако поне единият от тези двамата беше писател! Може би този недоспалият би бил писателят, защото не съм чувала никога писателите да ходят омачкани...
Паякът, който току-що е изтъкал сребърната нишка на мрежата, поглежда през лупата на стъклените чаши от рафта, очите му срещат погледа на сервитьорката, но се отместват целенасочено към една кръжаща около посетителите муха – дано успее да я примами насам, като си тръгнат хората. Мъжът с омачканата риза вдига ръце и се чува плясък като от старовремски танц, тъкмо това минава през ум на чистачката, която пуши пред кафенето, гледала някакъв филм за старовремски любовници по телевизията, преди да задреме снощи. Сервитьорката вдига очи – погледът й е като лаваца, към която е капнато достатъчното количество мляко – мухата пада на черно-белия под и паякът вижда златната й душа, която отлита от кафенето. „Отива й този кафен поглед, сякаш безмитно внася екзотика от Етиопия“ – помисля си посетителят с омачканата риза, „но тя не знае това и все се ядосва на мъжете, които, запленени от него, просто бъбрят и бъбрят, и после не помнят какво са говорили. Щом категорично продължават да се връщат букетите им, както казва портиерът, явно не са изрекли, онова което е трябвало...“ Той вече заизмисля разказ за това, как сервитьорката се събужда сутрин, как идва до кафенето, дори бримката на чорапа й, тънка и прозрачна като паяжина, измисля и дори това, което си мисли в моменти като този, когато двама несретници стоят на масата рано сутрин и едва ли ще оставят бакшиш, най-вероятно ще забравят. „Но какво ли си мисли тя точно“ – запитва се мъжът, става от масата. „Само минута“, казва на приятеля си и се приближава до бара.
Друго от автора в блога: Лачените обувки
От мрежата, откъс на английски, Letter to Ogygia (Из Писмо до Огигия)
At the Café, превод Анжела Родел
