Яница РадеваВижда я. Ръцете се вдигат към главата и издърпват косата назад, после я връзват, така че да се откроява на слабата светлина в стаята овала на лицето и извивката на рамото. Една капка се спуска от мократа й коса по настръхналото тяло, минава край наиглените гърди и се влива в ямката на пъпа. Още една капка се спуска покрай ухото с обица от перла, която сякаш шепне в него, минава тънката шия и хълма на лявата гърда, зад която бие сърцето и се слива с първата капка. Двете се целуват бързо и после преливат в пътечка, която се спуска надолу.
Вижда я всеки ден да се облича пред огледалото, което я отразява в погледа му през прозореца отсреща. Тя никога не е имала завеси, поне откак той живее тук, а това е много време, откак получи контузията и му дадоха този апартамент. Всеки ден e все пό жена, няма възраст и няма умора, има спомени за ръце върху косите си, той е виждал тези ръце през прозореца, и движения на устни, защото тя рядко се сеща да загася вечер лампата пред огледалото, сякаш, за да я вижда по-добре той, сякаш знае, че е там зад своя прозорец и я гледа, а устните на онзи изричат кой знае какво, той си представя потрепването на гласа на онзи като вибрираща струна, усеща го по себе си, по тялото си, което заговаря с това на другия, и тогава тя му се струва като пергамент, на който е написано всичко, само той трябва да прочете тайното значение за знаците.
Вижда я и тази сутрин, като мраморна статуя е, стои дълго пред огледалото, не се движи, всеки момент трябва да се раздвижи, но не го прави, той чака, тя стои, той чака, минават минути, дълги, дори безкрайни, краката му изтръпват, нима е възможно, колко време е седял така, но може би от вълнението е, никога не е стояла така неподвижно, винаги тялото й се е движело пред огледалото, танцувало е, извивало се, а ето сега стои неподвижно сякаш замисля нещо, той не знае какво е, само знае, че ето, тази жена, която наблюдава пред прозореца е замислила нещо.
Дали като друг път ще се гмурне в роклята или така ще остане цял ден? Не, не би било никак редно да направи това, никак не е редно и при намек за такова развитие на нещата би трябвало да позвъни – къде, на кого, на портиера ли, но как да му каже: “Ето жената от другия вход, която наблюдавам, докато се съблича и облича, днес не го прави както друг ден, проверете моля, какво се случва там, на петия етаж, апартамента точно срещу моя”.
“Но защо стои така, време е да влезе в полата, ризата и обувките, колебае ли се или решава нещо, хайде, малката, ако искаш сложи онези висящите обеци от аметист, знаеш, че ти отиват повече от другите, само не тревожи инвалида, не мога да дойда до апартамента ти, не мога позвъня, а като не ми отвориш, да разбия вратата ти, тук съм прикован на инвалидния стол пред прозореца ти и те гледам, само това мога, тялото ми да изтръпва от време на време, тогава да се изправям бавно-бавно на патерицата си и докато правя това пак гледам към прозореца ти, тогава от новия ъгъл, огледалото ти разкрива картината на стената ти, твърде абстрактна, не ми е ясно какво изобразява, като че ли някакво тяло, но по-скоро прилича на неоформена фигура от тесто, като не изпечен кроасан върху червен диван или каквото там е, а после когато тялото ми се умори от изправеното положение, да се свлека отново на моя стол и пак предишното отражение в огледалото ти застава пред погледа ми – ти, която се обличаш, или когато те няма – дрехите ти разпръснати върху леглото, отразени в огледалото ръкави от фина материя, гънките на полата, която в последния момент си се отказала да облечеш и отворена кутийка с бижута. Най-много ми се приисква, когато те няма, да надникна в нея, да видя в подробност малките детайли, с които украсяваш тялото си, завършваш тоалета си, слагаш удивителна на отражението си, малките детайли, които отдалеч те правят като изписана върху стара ваза миниатюра на жена. Но сега раздвижи се, сигурно тялото ти също като моето е изтръпнало, сигурно е настръхнало от дългото стоене, може би ти също ме виждаш, отразен в огледалото ти, както аз те виждам, както виждам извивката на рамото и гърба ти, контрастиращ като чаша на тъмния фон на стената, и понеже знам, че сега ме гледаш и може би си решила да изпиташ търпението ми, моля те да престанеш да правиш това, защото ми идват, въпреки че знам вече, че нарочно, за да ме изпитваш, стоиш така дълго неподвижна, тягостни мисли, които ми казват, че ти никога те си била жива, а си била винаги неподвижна статуя или картина там отсреща, в другия апартамент, че аз съм си измислил всичко, защото твърде дълго съм стоял сам и съм се взирал. Затова не мога да се обадя на някого и да кажа да дойде вместо мен да разбие вратата ти, да се увери вместо мен дали си истинска или не и ако си истинска аз пак не мога да кажа на никого, защото никой не знае, че те наблюдавам, никой няма да дойде вместо мен да те грабне както стоиш неподвижна и да те изнесе гола от стаята и да те пита защо стоиш така неестествено дълго пред огледалото, затова моля те, престани да стоиш там.”
Но тя продължава да стои. Само понякога едва забележимо помръдва, колкото да се свият и разпуснат мускулите на тялото й. Но това движение, не му е достатъчно, той чувства главата си натежала от мисли, затова я завърта към вътрешността на собствената си стая, бързо и не гледащо, защото знае какво има там, знае как са подредени възглавниците на дивана, знае за книгата за вечерно четене, все една и съща безкрайна книга, стояща на постоянното си място до нощната лампа. Но ето, че бързото оглеждане на стаята, колкото да разсея погледа си от напрегнатото взиране, му казва нещо – върху мушамената покривка на масата е пълната чаша с вода, блестяща и викаща устите му, изсъхнали от напрежение, и до нея малкото розово хапче, за успокояване на нервите – “о, забравил съм да го!” – казва си и вече има обяснение на неподвижната жена в отсрещния апартамент, поемайки чашата и поглъщайки я, той е сигурен, че скоро, когато хапчето подейства, а може би дори веднага, след като стигне до дъното на чашата и погледне към отсрещния прозорец нея вече няма да я има там, неподвижна и застинала като стоп кадър.
Докато струята се стича в гърлото, разтваря малкото хапче, успокояващо въображението му, една ръка, държаща нещо, последвана от останалите части на тялото на мъж, излиза от онова пространство на стаята, което стената прикрива, а огледалото не отразява. Мъжът казва нещо, жената се усмихва, протяга се за роклята си, гмурва се в нея, материята се плъзва като вълна по тялото й, облива го и го понася във вътрешността на апартамента, мъжът оставя на шкафа пред огледалото, това което държи и я последва.
Когато той сваля чашата от устните си, попива потта от лицето си, помайва се, но все пак не издържа и поглежда към прозореца на отсрещния апартамент, си отдъхна – жената наистина я няма, но вместо нея, пред огледалото, където тя преди малко стоеше, той вижда непознат предмет, който прилича може би на палитра.
Разказът е публикуван в брой 25 на сп. "Следва" и е награден с първа награда от конкурса "Рашко Сугарев" за 2012 г.
