Не, не е някакво обикновено замайване, не е и пристрастяване, дори не е парализа на нервните окончания или наркоза, не, това е като да се потопиш в най-магическото нещо на деня. И тогава дойдохте вие, толкова сте, казах си, фина, госпожо, и най-вече, знаете ли, имате чудесни обувки, преди малко оставих своите на поправка и там веднага ме впечатлиха вашите лачени. Не са "ваши", отговорихте, работите за собственичката им, само преносител сте.... Всъщност, знаете ли, това нямаше значение! Вие ме гледате учудено? Иска ви се да кажете - вие сте смахнат някакъв, махнете се! - но не мога да си позволя сега такова развитие на събитията. Сега, след като сме пили кафе, прегръщал съм палтото ви, без да мога да усетя присъствието ви, защото толкова безплътна изглеждате, и след като сте, по всяка вероятност, безплътна, а аз съм носил кавалерски лачените обувки до апартамента на работодателката ви, мога да ви попитам (и още повече, че, както ме уверихте, тя ще се върне късно), не може ли да остана още малко на персийския килим да вдишвам аромата на обувките? Аз друго и не желая, нито дори да разкопчавам копчетата на ризата ви. Вместо това ви обещавам утре да дойда на представлението с най-големия букет за вашата работодателка и с личен подарък за вас. Какъв ли? Дамски часовник, да кажем, при това златен, със семейна, и не само, стойност! Няма да съжалявате, освен това аз скоро ще си тръгна, след мъничко, не стойте така заплашително, помислете, по-силен съм от вас, само с едно необмислено движение мога да ви поваля на пода. Ето виждате ли, нали ви казах, сега ще ви боли много китката, но не трябваше да стискате толкова плика с обувките. В крайна сметка за нищо не съм виновен, и аз не предполагах, че ще свърши така деня, уважаема, и аз не предполагах, просто излязох да занеса вишневите си боти на малък ремонт, да ме облъхне онзи аромат, който упойва, откъде можех да предложа останалото? Очаквах само да дишам и да се замайвам. Може би поради тази причина мургавата жена, която ми се усмихна, показвайки предни зъби с голямо разстояние един от друг, ми се стори снабдена с чифт магнетична усмивка. Гледах тези зъби и се чудех на какво ми напомнят, а то било онова изречение, което зная още от детството, че който има именно такива резци е много щастлив. И понеже не можех да си го спомня, си мислех, че не зъбите, а процепът е важен, защото наподобява на пещера, в която можеш, като едното нищо, удобно да се провреш и да пропътуваш безпрепятствено цялото разстояние до гръкляна й, където се учленява добрият ден. В това време тя изписваше цената на услугата върху разписката – 6 лева, вишневи боти, после както обикновено е потребно името на клиента.
– Какво е името ви, моля? – вдигна очи както винаги, и любезно показа зъбите си, между чийто процеп трябваше да излети въпросът и да кацне въпросително на рамото ми като малък пъстър папагал, готов да го повтаря със същата интонация отново. Този въпрос е от най-копнежните, всеки копнее да му го зададат, да си каже името, презимето и фамилията, но моят случай не е такъв. Въобще не обичам да го изричам, почти до болестно състояние съм го докарал. И не за друго, а защото не мога да го артикулирам така, че да ме разберат, винаги ще сбере събеседникът веждите си и ще попита въпросително “Как?”, или ако не попита, то тогава със сигурност е разбрал някое съвсем друго име, което отстои на светлинни години от моето. Затова не обичам да го изричам, обичам да ми го изрекат, да ме назовават с него, както всеки обича, но аз сигурно повече, защото не мога сам да го кажа. В такива случаи върши работа личната карта, със замах я показвам и всичко се разминава. Затова и най-големият ми кошмар ще е да я загубя. Ще остана без името си, никой ще бъда, безименен пешеходец в целия този назован свят. Показах я и въпреки че не изрече името ми, все пак докато жената изписваше буквите, ченгелите така красиво провисваха надолу като лиана над декоративен храст, че с широко разтворени ноздри следях движението на ръката. Но ето, насред фамилията ми телефонът звънна, звук, независимо от нюансите на тона си, каращ винаги ръката да остави писалката и да се насочи към слушалката. И тогава погледът ми се заспуска от черната слушалка към купищата обувки – и те черни, предимно черни, разпръснати по етажерки или направо на земята, подаващи носове от пликове или просто лежащи върху шевната машина в очакване за реставрация. Как ли биха се чувствали моите вишневи боти сред това море от черни кубинки, мокасини, ботуши, чизми и този чифт лачени обувки? Лачени обувки! На кого ли са потрябвали, дявол да го вземе, тези лачени обувки посред зима? В разгара на зимата! Обувките, ясно е, нямаше да отговорят, стояха до бележката, върху която трябва да се изпише името ми и усетих, че блажената упойваща миризма идва тъкмо от тях. Приближих се инстинктивно, като пчела към мед, исках да ги вдъхна по-силно, целите да ги издишам, но ми беше неудобно да се наведа към чужди обувки, а и жената вече се беше върнала към писалката и всеки момент щеше да вдигне лице и да настъпи неловка ситуация, в каквато никак не желаех да попадам, пък и кой знае кой ги е носил, може да са му миришели краката, тоест да са й миришели, обувките безспорно, забелязах, са дамски.
– Интересни обувки!
Това ми се изпусна от устата, вярно, колкото да не мълча, но защо ми трябва да прекъсвам жената, докато увековечава бележката с автентичния белег на обущарското ателие. “Уникално”, бих казал при друг повод, виждайки малкия печат с обувка върху разписката, защото колекционирам интересни отпечатъци, но тогава не го забелязях, чак по-късно, когато изваждах пари да платя кафето, двете кафета – хареса ви нали, госпожо? – щях да открия бележката в джоба на палтото си, небрежно сгъната, добре че не съм я изхвърлил, си казах, докато вие оправяхте изкуственото цвете от шапката си, а аз разпознах в нея, под името си, оригиналния печат на обущарското ателие. Но в този момент и това не ме интересуваше особенно, защото миризмата, носеща се от обувките, се беше превърнала вече в неустоим аромат. И досега съществуват само те и техният аромат, и нищо друго, което да си заслужва да се знае… дори вашите червени устни, госпожо, не привличат вниманието ми, простете, така е… но да се върна на разказа си, госпожо, защото помните ли – бях възкликнал – «интересни обувки» - и жената ми отговори:
– Да, танцувални обувки – и ме приюти в цепнатината на усмивката си. – Но трудно се лепят, вече с втори вид лепило опитваме. Това е румънско, с нашенско не стана. А са специални обувки, собственичката е известна. Много даже.
И ми се стори, че потъвам далече зад зъбите. Зад зъбите, можех даже да се обзаложа, някъде в областта на гласните струни една румънка вари чудодейни растения с цвят на водорасло за лепило. После това лепило се изсипва внимателно в стъклени буркани, от които обущарят, който пуши над една още по-отрупана с обувки маса в дъното на ателието, загребва – но само за специалните видове обувки. И разбира се, почти завидях, че моите вишневи боти въобще не спадат към графа „специални”, те дори не са разлепени, съвсем друга им е причината да нощуват в обущарското ателие и затова въздъхнах, но и за да мога след това за последно да се нагълтам с недостъпния иначе аромат на лепилото. “Довиждане”, казах на щастливката с голямо разстояние между зъбите и помислих, че е такава не заради разстоянието между резците, а заради лепилото, което може да вдишва колкото желае. Тя ми пожела същото и остави ботите ми на купа върху черните. Преди да изляза, още веднъж погледнах лачените обувки, блестящи в синьо-черен цвят без нито една прашинка върху тях. Затова почти щяхме да се сблъскваме с вас, която влизахте в същата тази минута през запотената врата на ателието – една такава твърде слаба, почти прозрачна като призрак, анорексичка бих ви определил със състрадание, но в погледа ви, както сега, имаше нещо остро като бръснарско ножче. Затова се извърнах от сините ви, като стъклени топчета, очи и почти гърбом към вас ви пуснах да влезете при уютната миризма на лачените обувки. И преди да затворя вратата – каква случайност! - чух любезния глас на жената с широкото разстояние между резците:
– Този път, мисля, че станаха.
– Надявам се – отговорихте, – утре тя има важен спектакъл.
И се извънах като по команда – да, тъкмо за лачените обувки говорехте!. Това, ако не е шанс, си помислих и нямаше съмнение, че в този момент съм осенен от велика идея!
Нямаше да ви оставя да подминете вратата на ателието, щях да ви заговоря с комплименти, веднага щом излезехте, името си нямаше да ви спомена, заради моята артикулационна причина, но щях да започна с предисловие за изкуството и за изяществото на лачените обувки, вие нямаше как да не се усмихнете и да не се стоплят тези строги ириси – това го знам от опит. Това нямаше как да забравя да отбележа, макар че, както си спомняте, не беше нужно в разговора ни, но аз щях да намеря пролука да го кажа, но главното щях да съм по-близо до обувките, поне докато ароматът им се усеща. Затова не подминахме онова кафене срещу обущарското ателие, а тъкмо в него ви поканих, не само защото е близо, а защото кафето там е италианско, зная от вкусване, тъкмо с това щях да ви задържа – и наистина ви задържах, не отказахте – нищо, че пет следобед наближаваше, и нямаше как да бъде друго, защото цялата си реторика щях да сложа вложа, нали я вложих, госпожо?! И ако не сега кога, и ако не аз, кой ще се упойва тази привечер с магическата отвара в обувките?! И идните дни вкъщи след вечеря. А когато ароматът им свърши, с едно рязко движение ще доведа елегантната обувка до нуждата от ново залепване. Така, че уважаема, не плачете! Такава постъпка не е достойна ли? Но вие наистина не разбирате, госпожо, защото това не някакво обикновено замайване, не е и пристрастяване, дори не е парализа на нервните окончания или наркоза, не, това е нещо като да се потопиш пак в най-магическото нещо в живота си, но кое е то, аз няма да ви кажа, лично е. Магическа миризма, госпожо. Не плачете, уважаема, какво пък, една малка кражба е това, но за възвишено усещане вашата работодателка ще си поръча нови обувки… айде, не плачете, госпожо…
Книги: „Друг ритъм“ (2003), "Бонбониерата" (2011). Участия в: сборника с есета „Неиздадената“ книга за българските будители“ (2003) и поетичните сборници „Фейскотрол“ (2006) и „Антология на младите български поети“ (2007), "Ликира 2010". Също и в сборниците с sms-поезия през 2005, 2006, 2007 г. Носител е на почетния знак „SMS – поезия“ за 2007 г. Има награди от Националния конкурс за млади поетеси „Дора Габе“ (2006) и Националния конкурс „Магията любов“ (2007), първа награда за стихотворение от конкурса за стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, първа награда за къс разказ от Националния конкурс на името на Ява Язова (2009). Публикации в: „Литературен вестник“, “Ах, Мария“, „алтера“, „Литературни Балкани“, „Море”, „Следва”, хърватското списание „Poezia“, също и в американското онлайн издание Tower Journal. От 2010 г. е докторант по Нова българска литература в СУ „Св. Кл. Охридски“. Живее в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар