Бонбониерата

Историята, която разказвам в тази книга се случва на пътя, той е мястото на срещата, но най-вече - на разминаването. Това е пространство на изгубено равновесие, в което само думите са моста към намирането му. Героите са гласове, които се сливат в изговарянето на живота, за да бъдат част от спиралата му. А пък ако се питате защо "Бонбониерата"... отговорът е между страниците.
Замислям предствяне в Пловдив след Великден, а премиерата в София може би ще е в началото на юни. Но дотогава има време... Ще кажа допълнително.

Из „Литературен вестник”

Книгата е дебют в прозата за Яница Радева, с който тя се причислява към многото в последно време поети, посягащи към белетристиката. Дали тук личи поетическият опит на авторката? Като че ли да - във вкуса към детайла и една специфична лакон...ичност, която умее да нагнетява смисъла, без директно да го изказва. Книгата представлява сборник с разкази, но всъщност между отделните текстове има висока степен на сцепление, защото в крайна сметка те се подреждат, някак неусетно и ненатрапчиво, в един общ сюжет. Резултатът от всичко това е една прецизна книга с много подтекст.

Откъслек:

Тя стоеше току-що разсънена, дошла на вратата ми, да се извинява за виковете на майка си, които не могла да спре. Не слушах какво точно казва, как изрича думите, думите нямат значение, само интонацията, с която са казани, но съм свикнал да гледам очите – пречупват ли като стъклени топчета, тогава човекът се е оттекъл натам, откъдето няма кой да го върне, поглъщат ли – има как да го върна, още искат да пият живота, макар смъртта, като в онази стара приказка, да стои на главата му.
Гледат ли очите отчуждено, отстрани на всичко, привикнали ли са със стъклените очи и с другите, всичко е суета са научили да казват, когато ги попитат как са, тогава разпознавам човек като мен, всичко му е опротивяло, но не може да го изрече, защото и най-близкото, това, което е било любов на любовта му, и то му е опротивяло. И очите й гледах, как бяха дошли да се извиняват за най-близък човек, но за майка си ли се извиняваше, майка й помнеше ли я...

История с кафе

Яница Радева


Приготвям се бавно, тоест не ми се тръгва, очертавам очите с молива дълго, уж внимателно, а мога да го направя за две секунди. Всяка сутрин е така, спирам се, не бързам да изляза. Но ето – най-накрая обувам обувките с високия ток. Вечерта чехлите ще са точно там, където ги оставям, ако не се върна, ще стоят студени и безгрижни. Завъртам ключа и все пак – тръгвам.
Все едно е кога ще стигна. Кафенето за мен сега не е повече от работно място, препитание, както се казва. Започват да идват около десет, по-рано не е нужно да съм там, портиерът ще проветри застоялия въздух, чистачката ще мине с парцала шахматната теракота, като пешка ще се движи по белите и черни квадрати, само че, когато стигне края на шахматната дъска, няма да стане царица, а ще отиде да изхвърли мръсната вода в канала, после ще свали гумените ръкавици и тъкмо тогава ще вляза аз. „Идваш тъкмо навреме, мойто момиче, да ми направиш кафе, че още не съм пила“, ще каже и ще се усмихва, предвкусвайки удоволствието от първата си за деня цигара. После почват да идват една след друга латерните и започват да свирят една и съща скучна мелодия: „Какво ще правиш след работа, искаш ли едно питие... искаш ли една разходка в Турция за почивните дни... искаш ли... не може да не искаш!?“ Когато ги попитам какво знаят за кафето, усмихват се глупаво.
Така че това кафене не е кафенето, за което бих бързала. Бих бързала за кафенето „Цар Освободител“ в София през 1918 г., така бих бързала, че токовете на обувките ми сигурно биха се счупили по жълтите павета. Бих седяла като закачалка с палтата на писателите, бих държала умните им шапки и черните им палта, само и само да чуя как се раждат историите им, разказите и романите им. Бих бързала за кафенето на Георг Франц Колчицки във Виена през 1683 г., където порцелановата чашка кафе се поднасяла с топла виенска кифла. Разбира се, може да не точно кафенето на Георг Франц Колчицки, а някое такова, което държи да свободния разговор, за обмена на истории, където историята се ражда още щом отвориш вестника, още щом прокараш пръст по главните букви на заглавието, изписано с черно мастило и със стилен шрифт, не като днешните вестници и брошури. Или ако бях мъж през Средновековието, бих влязла в някое мюсюлманско кафене, бих подвила мустак или бих направила друг ведър жест покрай „мерхабато“, бихме седели с другите мъже в копринени шалвари над стъклените чаши и сигурно бихме говорили като в приказки от 1001 нощ историите от най-потайното място в империята на султана. Историите за опакото на вън, където е в разгара пазарлъкът. Истории за харема – страната в страната на султана. Но в нея той не управлява, нея той не познава – само притежава като дюните в пустинята. Ще шепнем и за накитите на ханъмите и още – за белите им зъби под хиджаба златен ще говорим. Та сигурно за потайното бихме говорили и за това, че ти трябват компас и карта да не се изгубиш в потайностите му.
Вървя достатъчно бавно, така че всеки бързащ към метростанцията може да ме блъсне и да не каже: „Извинете“. Бавното ходене ми позволява да съм турист в познатия град, да си представям, че отивам в някое непознато кафене, да забележа и си припомня много неща, които ще ми убягнат на връщане, поради умората.
Внезапно настъпващият ден се оросява от дъжд. Тези внезапности са все по-чести напоследък, казват, поради променливия климат, затова не изненадват никого. Всеки разтваря чадър с отрепетиран жест. За жалост този път излиза вятър и се приютявам под една удобна за това сграда, от която се любувам на еротиката в съвременната реклама. После в кафенето ще се любувам на еротиката в кафе индустрията. Женското тяло вече е задължителен аксесоар на рекламната индустрия, съвсем разомагьосано е, не потайно като в харема, а е изложено като на сергия. Ето ви килограм женска плът, килограм бедра, килограм женски ушенца, десет милилитра аромат на жена. Така би изглеждало женското тяло на мъжкия пазар. И щяха да се наредят латерните и да избират. Една и съща част ще избират, защото тази част препоръчва учебникът, който ги е учил. Как искам един ден в кафенето да дойде този, който не е чел техния учебник, други неща да го впечатлят, друга част да би си избрал от пазара! Като влезе, ще го позная веднага. Както се познава латернаджия от латерна. Латернаджията знае различни мелодии. И за повода мелодиите подбира, а не иначе – всички поводи да са с една и съща мелодия. Латернаджията, като подбира мелодиите, знае и кога да замълчи. Не всякога е нужно говорене, понякога мълчанието казва повече. Латерната не знае това, дори да го е чувала някога, веднага го е забравила.
Внимание! Наближавам кафенето. Странно, толкова рано някаква кола е спряла пред входа. Дали собственикът й е влязъл в кафенето или другаде някъде...
– Здравей, мойто момиче – среща ме зажаднелият за цигарен дим глас на чистачката, – добре, че идваш по-рано, че едни клиенти се отбиха, пък не знам как да пусна машината.
Клиентите са особени. Единият изглежда недоспал, другият – за когото разбрах, че дошъл по-рано – мога да кажа, че от нещо е притеснен. Не мога да ги определя латерни ли са или не, а това се случва рядко, може би ранният час ги маскира и извънредната ситуация, която е дигнала накрак единия – недоспал, а другия – омачкан. Сигурно не е забелязал, че е омачкан. И портиерът се примъкна при тях – дали не са му познати – нищо, нека си говорят, после, без да го питам, ще ми разкаже за какво са говорили. Сигурно е нещо толкова банално, че човек и да иска да е възпитан, пак ще се прозее, докато слуша. Добре, че при такива случаи си имам реплика: „Не съм пила кафе още, затова“ – Така обяснявам прозявката си и после казвам невинно: – „Знаеш ли как е открито кафето?“ Забелязала съм, че това – чрез легендата – е най-добрият начин да сложиш край на история, която ти е доскучала. Ех, как хубаво щеше да е, ако поне единият от тези двамата беше писател! Може би този недоспалият би бил писателят, защото не съм чувала никога писателите да ходят омачкани...

Паякът, който току-що е изтъкал сребърната нишка на мрежата, поглежда през лупата на стъклените чаши от рафта, очите му срещат погледа на сервитьорката, но се отместват целенасочено към една кръжаща около посетителите муха – дано успее да я примами насам, като си тръгнат хората. Мъжът с омачканата риза вдига ръце и се чува плясък като от старовремски танц, тъкмо това минава през ум на чистачката, която пуши пред кафенето, гледала някакъв филм за старовремски любовници по телевизията, преди да задреме снощи. Сервитьорката вдига очи – погледът й е като лаваца, към която е капнато достатъчното количество мляко – мухата пада на черно-белия под и паякът вижда златната й душа, която отлита от кафенето. „Отива й този кафен поглед, сякаш безмитно внася екзотика от Етиопия“ – помисля си посетителят с омачканата риза, „но тя не знае това и все се ядосва на мъжете, които, запленени от него, просто бъбрят и бъбрят, и после не помнят какво са говорили. Щом категорично продължават да се връщат букетите им, както казва портиерът, явно не са изрекли, онова което е трябвало...“ Той вече заизмисля разказ за това, как сервитьорката се събужда сутрин, как идва до кафенето, дори бримката на чорапа й, тънка и прозрачна като паяжина, измисля и дори това, което си мисли в моменти като този, когато двама несретници стоят на масата рано сутрин и едва ли ще оставят бакшиш, най-вероятно ще забравят. „Но какво ли си мисли тя точно“ – запитва се мъжът, става от масата. „Само минута“, казва на приятеля си и се приближава до бара.



Друго от автора в блога: Лачените обувки
От мрежата, откъс на английски, Letter to Ogygia (Из Писмо до Огигия)
At the Café, превод Анжела Родел

Thanksgiving във Филаделфия

Христо Бойкикев

Раздира дробовете ми мразният въздух, гнила шума, мокра пръст, ниски облаци умиват лицето ми с внимателните пръсти на миризмите си, бледият беден светлик на следобеда пълни очите ми с обич като чаши, тишината тананика успокояващо между голите клони. Най-сетне живот!
Зад мен е голямата каменна къща, бумтяща от топлина, пълнена със светлини като с разноцветно желе, вибрираща от весели гласове и потраквания със съдове, разтапяща се от всевъзможни миризми: запичащо се масло, канела, къри, шоколад, карамелизираща се захар, разронващи се на жар цепеници. Задната вратичка се хлопна малко по-шумно отколкото незабелязаното ми измъкване предполагаше, но пък с необходимата отривистост, за да прекъсне със сигурност точещата се след мен пъпна връв на бремето да си мълчалив чужденец на нечий празник.
Знам! Поканили са ме хората любезно на семейното си събиране за Деня на благодарността, споделят трапезата си и топлината на дома си. Може и на други да им е скучно, но всеки се старае да участва във веселието, разтяга си усмивката като остаряла дъвка, прави балончета с изгубили вкус думи. Там са деветнадесетте лели-чичи-братовчеди, там са домакините и трите им щастливи като палета деца, събрали се от три страни на великата американска страна – всяко от своята първа година: в колеж, в университет и на работа – там са съответния точен неизброй от сребърни прибори, като от търбуха на пещерата на Али Баба, които сутринта съм мил и бърсал двойно с благодарност, че за кратко имам алиби за чворуването си, там, най-сетне, в най-интимните недра на този квинтесенциален западен дом, като в закътано гротто, в което можеш да надзърнеш скришом и жадният ти поглед съвсем заслужено да попадне в капана между разкикерените й кълки, къпеща се в бълбукащи струи мазнина, кипреща се сред гъсталаците на гарнитурата, в несигурната светлинка на лампичката е и самата тя.
Пуйката, която като Марсел Дюшановски сватбари чакаме да разтерзаем на Etant donnés, но която е толкова голяма и потентна в закръглеността си, че хич не е ясно дали няма да намери начин да рипне и да погълне главата ти и да те задуши. Да, да, да, всички те са там вътре, а аз съм тук, отвън, най-сетне, свободен от глутонимическото бреме на плувналата в сос от мьобиосово въодушевление скука.
В този момент започват да изпадат снежинки. Едри и колебливи. Всяка потъва в собствената си тишина. Всяка е къс време – минута, секунда, стотна. Въплъщават се някъде в глаукомно блестящата светлина под меките чресла на облаците, изчезват точно преди да докоснат земята, безвидна и пуста. Затварям очи с лице нагоре и зачаквам докосване.

Невероятно тежка, от плътен, лъскав метал, със смътни малахитови отражения в лешниковите дълбини на някакво стичащо се по повърхността й масло, заробваща с гравитацията си, в мащаб, който те запраща обратно в полиморфната перверзия: клечаща, разкрачена, гола жена. Роден, фоайето на Филаделфийската галерия, в която вчера съм прекарал цял ден. Пълна е със задушаващ живот, изплетена като въже от концентрираните в своята непреодолимата монолитност всевъзможни движения на всяко мускулче под кожата й, разкъсвана от някакъв тежък, черен, мъчителен екстаз. Още преди осъзнаването какво прави тази жена да достигне разума ми, ноздрите ми вече са приковани от киселата миризма на тялото й и сърдечният ми ритъм се ускорява неконтролируемо в такт с дишането на това огромно парче метал. Жената не е нито красива, нито млада, нито извисена. Физиката й е тромава, чертите съдържат цялата ъгловата грубост на тълпата на поредната парижка революция, събрани в едно лице, което скоро ще бъде покосено или от туберкулоза или от поредното безразборно раждане, женствеността й – изложена на показ като пържола на месарски щанд – е първозданна като магма. Ръката й е отместена от лоното й към единия й глезен. Първоначално си помислих, че Роден все пак е решил да спази минимално приличие, но веднага си дадох сметка, че този влудяващ човек просто не го е било еня дали ще видиш какво прави или не – та нали от мига, в който очите ти попаднат в гравитацията на това въплъщение, дори преди погледът ти да отскочи от него и да се върне към теб, целият този метал тече във вените ти, черно-зелен, приковаващ, запълва гърлото ти, немислимо подвижен като огромен смок, който се прелива в задушаваща хватка, бие в сърдечните ти камери като чутовната камбана в катедралата на прастарата нощ.
Знам, че ако и когато успея да отскубна някаква част от себе си от този идол, на горния етаж ме очакват всички бойни полета на стогодишната война. В най-светлата зала на галерията, подреден в стройни витрини, каталогизиран в пространни спецификации, изобилстващ от непроницаеми оръжейни термини, из между които като стоножки щъкат костноезични имена на майстори-ковачи и титли на отдавна забравени властелини и мъртвородени ембриони на империи, обкръжен от подредени в Учело-вски ритъм пики, мечове, саби, рапири, шпаги, пребъдва един миг. Премазано от тъпия млат на адреналина до един единствен монолитен момент, времето между затръбяването на роговете, изваждането на мечовете, захващането на тежкия тътнеж на конницата, разплющяването на сребровезаните стягове и падането от коня, приковаването от белоперата, звъняща стрела, пронизването от неумолимо съскащото лезвие на меча, разсичането от нащърбения топор. Кървавият еон на постоянно подпухващото средновековие. Когато се вгледаш в тези съвършено гладки и полирани до блясък доспехи с цялата им неразбираема фрактална красота, с всичката им ослепителна сложност, изведнъж те поразява крехкостта на съдържанието им. Ако се вгледаш в чудовищните хитинови форми на който и да е от тези шлемове, с циклопическите им забрала, клаустрофобическите им цепки за очи, в дебелината на кирасите, сложните съчленявания на прибиращи се една в друга пластини по сгъвките на тялото и ги сравниш с прямата и безмилостна простота на правите мечове наоколо ти става безпощадно ясно на чия страна е силата. Стоиш там, като Бош, който е заместил пророк Иезикииля в някаква черна литургия, на полето на титаническо побоище обсипано с динозавърски скелети и изричаш на обратно пророчеството на живота. Защото въпреки доспехите, шлемовете, имената, титлите, суверенитетите, булите, троновете, смелите сърца, жаждата за живот, ламтежа за любов, страха и всичко, всичко, всичко – те са мъртви. Пиките са намерили слабо място в метала, мечовете са си паснали като парá в цепка на касичка дори и с най-тесния отвор, стрелите са открили миг на издайническо открехване между пластините или, без всякакви фламбоаянтности, времето просто си е свършило работата. И сега, въплътена в тези прекрасни блестящи черупки, размножаваща отраженията си в лъскавия метал, смъртта им ни гледа от всякъде в тази своя огромна гардеробна и ни пита да погледнем часовниците на любимите си мобилни телефони и да й кажем, колко точно е часът. До минутата и секундата и стотната.
Имам още малко време, преди да ми стане виновно, че съм тук, докато те са сами вътре. Eдинствените същества, с които имам какво да споделя, обратно в давещия кръвоизлив от думи в ума ми, толкова пълноводен, че мога да легна на дъното му и да се скрия и от него и от себе си. Подложил съм лице на небето и животът ме подхваща като грозен ръбат съсирек от мрак, почва да ме кове с огромния чук на слънцето си и да ми придава краткотрайна човешка форма, само за да й се присмее и да я хвърли с презрение обратно за претопяване. До мен е смъртта с прекрасния си, ослепително прав и сребърно-остър меч, по-лека от снежинка, на всяко мое дишане отрязва по едно парченце от сърцето ми и го хвърля на приятелите ми, моите демони, които пируват с плътта ми.

Безименен стар майстор е хванал една малка дъска и ни е прерисувал така, с маслени бои, в цвят, почти живи. Там сме, в своя ноемврийски пейзаж, някъде из залите на филаделфийската галерия. Имаме още малко време, отпуснато ни от ония който отваря, и никой не ще затвори, - затваря, и никой не ще отвори.
Да благодарим!
- - -

Христо Бойкикев е роден в София. Учил е право и философия. Занимава се с аналитична работа и в момента специализира във Вашингтон. Има публикувани разкази в периодични издания.

Друго от автора в Мрежата: Дарът,
Inside, В Не-мястото. Вариант на този текст е публикуван в брой 1 от 2011 година на списание "Море".

Спам*

Александър Чобанов

Всичко се движеше в стандартния коловоз - работа, кой ще отведе децата на градина, къде да ги водим уикендите или на коя баба да ги оставим.
Дори и не предполагах, че нещо може да се промени.
Септември. Спомени от лятото, ухаещи на влажна есен. Отвън, през отворения прозорец, се вливаха безброй изсвирвания с клаксон по адрес на учебната кола, забавяща цялото движение – градът се раздвижваше като боа – нито помен от песента на птиците, които обичах да ме разбуждат.
Седнах пред компютъра да проверя пощата си – имаше само едно непрочетено писмо от непознат подател, което реших да прочета със сутрешното си кафе. Отдавна спрях да чета вестници и ровенето из мрежата ми бе станало като навик. Обикновено не чета писма от непознати, а директно ги изтривам, но този път сякаш нещо ме побутна и зачетох:
"Докосването води до разбиране на неща, които си мислел, че могат да съществуват само във фантазията; има ли нещо, което може да те спре да чувстваш, има ли нещо, което ни кара да се страхуваме един от друг? Ще е твърде жалко да оставим всичко на морската вълна да го размие, сливайки се със следващата - не на всеки му е дадено да се докосне дори да види нещо истинско, а тези, които го срещнат нека не го оставят да изветрее с всичко останало.”
Такива думи се използваха преди много време сега сме на друга вълна и този, който е написал това явно има нещо объркано или си прави майтап – не мисля, че някой може да напише нещо подобно на сериозно, още повече да го сподели с някой; това може да е дело на някой влюбен тийнейджър, който още вярва в любовта, а най-вероятно е шега, която погрешно е стигнала до мен, защото аз не познавам такива хора. Из мрежата постоянно се появяват разни простотии, уж имам защита от спам?
Постепенно се улових как се опитвам да си спомня някой, който да ми се е лепнал последните дни, но уви – не бях излизала вече месец. Някой с който да сме се срещнали на морето, но едва ли ще се занимава с мен – семейна. Искаше ми се това писмо да е за мен.
Всичко стана толкова объркано, че вечерта не спрях да мисля за него, а уж не ме интересува толкова. На следващата сутрин нямах търпение да го прочета пак – сякаш някой събуди нещо, което не вярвах, че може да ми се случи на мен – а и такива лиготии ме вълнуваха преди много време – ала колкото и да се съпротивлявах – дали от любопитство или просто бях заинтригувана кой, по дяволите, пише такива писма през XXI век, когато всичко преминава в друг тип съществуване и общуване, всичко е толкова зависимо от банките, кредитните карти, фондовите борси, науката, която чакаме да открие тайната на безсмъртието и да спаси планетата ни от сигурна смърт – кой би седнал да пише толкова наивни думи, и то адресирани до мен – това е една от най-големите простотии, които ми се бяха случвали последните две години. Безсмислица. Но когато си отворих пощата имаше ново, което промени всичко:
„Здравейте, много се извинявам. Просто съм объркал една буква и съм изпратил писмото си до вас. Едва ли е било кой знае какъв проблем дори може и да не сте го чел(а)? Аз имам само една молба – да ми го препратите, защото нямам копие от него, а трябва да го изпратя на човек, който може би го очаква, а най-малкото би го разбрал! За вас това сигурно са пълни глупости - никоганеслучващисе.
Затова ви моля да ми върнете писмото!
А с него и надеждата, че ще достигне целта си. Моля да бъда извинен, ако съм бил груб, но писмото наистина е много важно за мен! Ще съм благодарен, ако го получа по най-бързия начин!
Благодаря предварително!”

Какво абсолютно нахалство! Това премина всякакви граници! Всичко ми намирисва, че някой си прави шегички?! Сто процента някой от службата си прави майтап с мен! Или мъжът ми ме изпробва!?
Затова просто ще подам оплакване за "спам" и всичко ще приключи. Изобщо няма да го връщам това писмо, ако някой наистина е сгрешил, съжалявам!
Не мога да повярвам! Будих се цяла нощ и в главата ми изникваше само проклетото писмо. Ами ако наистина беше просто грешка? Мамка му, как прецаках някой! И аз съм била влюбена някога може би и аз съм искала да напиша или да кажа на някого подобно нещо. Това, че не съм имала смелостта да направя това, което най-много желая не е виновно момчето, което изпраща това писмо. Държа се като пълна комплексарка недоволна от това, което съм постигнала и направила с живота си.
Сутрините започнаха да стават интригуващи и някак по-смислени благодарение на някакви спамове. Вече си пиех кафето с по-голяма доза очакване. Изпуших цигара на балкона, гледайки мозайката от пушещи тенекиени кутии, които се нареждаха в колона, очаквайки левия завой. Седнах пред компютъра и си отворих пощата пощата:


Кутия
Изпратени Нямате непрочетени писма
Чернови
Спам (1)
Кошче




В този момент в стаята влезе малкият ми син и ме попита:
- Мамо, защо хората не правят това, което най-силно желаят?
Какво мога да му отговоря? Да следва мечтите си ли? Та той е на такава възраст, че сигурно го прави.
- Кой ти каза подобна щуротия? - опитах да замажа, но се оплетох в серия въпроси и отговори, от които нямаше изход.
- Казаха го по телевизията, че хората са нещастни и ги е страх да следват мечтите си. Защо?!
- Това не е вярно! Нали сме се разбрали да гледаш само детските предавания.
- Да, ама това го казаха по време на рекламите.
- Значи не е вярно. Всичко, което казват по време на рекламите не е вярно.
- Но нали татко ги пише, как така не е вярно?
- Да, имам предвид, че не е истина, а просто се опитват да те накарат да направиш нещо.
- Мамо, нищо не разбирам.
- Не е нужно. Не прекалявай с телевизията и се ограничи само с детските предавания, а на рекламите не им обръщай внимание. Айде в стаята, защото имам малко работа.
Малкият се повъртя, захапа една бисквита и се изстреля към детската си стая. Така и не дочака отговор, който аз едва ли бих могла да му дам. Съботният ден ми се струваше удивително лек и ухаещ на кафе примесено с канела и някак импулсивно реших да отговоря на подателя:
"Здравейте, връщам ви писмото и надеждата, че ще стигне там където трябва, защото при такива като мен то няма никаква тежест и дори ме дразни. Даже не мога да повярвам, че все още има някой, който би написал подобно нещо. Бях на крачка да се разчувствам - за миг си спомних, когато бях влюбена за първи път, но бързо се осъзнах, че това само ще наруши ритъмът ми на живот. Връщам ви писмото обратно и ви моля да не ме занимавате повече.
Поздрави!"
Когато го изпратих изпитах огромно облекчение и всичко стана нормално, но когато отидох на работа разбрах, че такова писмо са получили всички мои колеги и много други хора. Оказа се, че това било СПАМ, през който в компютъра ти влиза вирус и започва да се храни с файлове и всякакви данни. Интересно беше, че повечето го бяха чели и бяха останали силно възмутени – дори се оказа, че не съм единствената, която е отговорила. Колко жалко! Знаех си, че не е реално някой да пише подобни глупости.

* Спам (spam) е използване на среда за електронни комуникации за масово изпращане на нежелани съобщения.

Александър Чобанов е завършил Българска филология (ЮЗУ - "Неофит Рилски") Издадена книга "колекция 18" - разкази (Южна пролет '08), публикувани разкази в "Литературен вестник", "LiterNet.bg", сп. "Страница", в. "Филолог", "Капитал light". Журналист на свободна практика - в. Новинар, в. СЕДЕМ. Месторабота - МС - сценарист "Шоуто на Иван и Андрей"

Следобеди, които топят дървета

Александър Христов

Събуждам се много плавно, на практика все още спя. Зная, че след секунди ще звънне будилника, всъщност не зная дали ще е след секунди или минути, просто зная, че ще го направи. В просъницата времето е много относително. Винаги се будя преди да звънне. Ако не съм го навил, се успивам. Нагласям се така, че да мога да го ударя, когато се обади, и да не му позволи да клати въздуха с евтините си писукания. Лежа полубуден и протяжно се разделям с остатъците от съня, точно в този момент най-добре го осмислям, може би, именно, сега го сънувам.
Сънувам следобед, ранна привечер, вкъщи съм си, а навън се стъмва. Всичко е в кафяво-сивкава мъгла, приятно е, винаги съм обичал тази колеблива фаза от деня. Разбирам, че това не е определен следобед, а една смесена поредица от много. Не различавам кога започва или свършва поредния, но зная добре, че времето не е застинало, върви си, просто винаги е еднакво. Аз съм трескаво бързам за някъде, суетя се или пък просто седя в хола и гледам как дърветата зад блока губят очертанията си в тъмнината. Не съм сигурен, че седя в хола. Само знам, че дърветата отвън се стапят. Това ме кара да се чувствам добре. Сега отново бързам.
Апартаментът е тих, безжизнен, но го чувствам съвсем ясно, мога да го помириша. Разбирам, че всъщност не бързам за никъде, но въпреки това нямам време за нещо. Усещам и някого другиго в него – не съм сам. Мисля, че не съм притеснен от това, нормално е да не сме двама в този момент. Сега разбирам кой е с мене – прабаба ми. Тя си е в стаята. Тя винаги си е вкъщи, много е възрастна, почти столетник. Откакто се помня живее вкъщи. Тя винаги е някъде наоколо, всъщност е почти до мен, мога да си поговоря с нея. Въпреки това не го правя, не знам защо. Аз бързам, притеснен съм, не мога да и обяснявам сега.
Прабаба ми винаги е даденост за мен, вечно присъствие, почти част от интериора. Но аз я обичам. Обичам я така както се обича прабаба. Отчитам съществуването на много спомени с нея, но те не могат да влязат в следобеда, той е непрекъснат и непробиваем. Вече знам, че сме само двамата – аз и тя. Все по-осезаемо усещам, че трябва да свърша нещо, дори започвам леко да се напрягам.
Сега излизам от стаята си, пак влизам в хола. Той е пак същият, но баба ми е вътре, седи си на нейното си канапе. Усмихва ми се, аз също. Без да говори ме пита дали съм ял. О, ял съм, как да не съм ял. Тя се успокоява, но аз бързам не мога да остана да си говорим.
Чувствам се доста странно вече, сменят се различно картини. В тях сме аз и тя. Все бързам, нямам време , а тя е почти неподвижна, седи си. Не си говорим, като че не се забелязваме. Сякаш сме на различни места, въпреки че се виждаме. Не, не се виждаме, защото мен всъщност ме няма там. Само тя е. Това са нейните безкрайни, несвършващи, сумрачни полудни.
Осъзнавам, че светът й е смален, минимализиран, той се състои от този апартамент. Извън него за нея нищо друго не съществува. Сега знам какво ме притеснява – трябва да си поговоря с нея, да й разказа нещо, но въпреки това бързам, не мога да го направя, защото трябва да свърша нещо друго. А и мен ме няма там, не мога да се появя обратно при нея. Всъщност май и не искам.
Много съм объркан. Имам усещането, че всичко е адски забързано в мен, главата ми е като свиреща бубина. А баба ми е спокойна, застинала, далечна. Виждам я, но не мога да ида при нея, трябва да поддържам моя ритъм.
Обратно на бързината в мен, тя съвсем застива. Изведнъж целият безкраен следобед на баба гръмва, разклаща се и не помръдва повече. Аз съм там само като присъствие, дори и тя не може да ме усети. Абсолютно сама е. Аз вече не бързам, няма за къде. Споделеността между нас двамата я няма. Невъзможно е да ида при нея, за да и разказа нещо, не мога да си поприказвам с нея. Само мога да я гледам. Тя седи в канапето си. Чете книга. Става ми тъжно за нея, става ми тъжно, защото съм избягал от тихия, сумрачен следобед и не мога вече да го споделя с нея. Все още не мога да се сетя за къде съм бързал и наистина бързал ли съм за някъде. Вглеждам се в нея. Разбирам, че не чете книга. Седи в канапето и спи, книгата е разтворена на скута й, устата и е леко отворена и чувам старческия и дъх. Разбирам, че завинаги трябва да напусна този хол, това място, този следобед, в които живее прабаба ми, защото мястото ми не е в него. Тъжно ми е, но въпреки това не искам да остана. Бубината в главата ми ще засвисти след секунда и аз ще изчезна. Ето – вече започна.'

Всъщност това е будилникът. Удрям го зверски, той спира, а аз светкавично скачам от леглото. Още съм сънен, но се чувствам страшно гузен, защото не обръщам достатъчно внимание на баба ми, не й обръщам никакво внимание, знам го. Оставил съм я да живее в свят, в който няма никого. Сигурно й е самотно, изпратена във време, което и чуждо, където не познава никого и нищо. Време, което е дошло много след като нейното си е отишло завинаги. Тръгвам към нейната стая, ще ида, ще я събудя и ще си говорим дълго, ще и разказвам някакви безсмислени неща, няма да я оставя тя да ми разказва като друг път. Тръгвам с едри крачки, така – както съм по гащи.
Когато влизам в хола спирам. Това е същият хол от съня, само че подреден по друг начин. Стоя замръзнал и гледам канапето й – претапицирано е. Съня изведнъж ме напуска окончателно, сепвам се. Баба ми я няма вече от няколко години. Стаята, към която съм тръгнал, сега не е нейна.
После... после ме обзема силно, всепоглъщащо, безвъзвратно, лепкаво облекчение... безкрайно облекчение.

Kонкурс за разказ/стихотворение на тема “Осми декември”.

Клуб „Любословие” към Студентски съвет на НБУ обявява конкурс за разказ/стихотворение на тема “Осми декември”.
В конкурса могат да участват студенти от всички университети.
Срокът на изпращане на творбите е 30.12.2010 г. на адрес bkourtasheva@nbu.bg (Биляна Курташева) и
yeftimov@abv.bg (Йордан Ефтимов)
Първа награда – 200 лв.
Втора и трета награда по 50 лв.
Резултатите ще бъдат обявени до края на януари 2011 г.

Конкурс за Коледен разказ

Клуб „Любословие” към Студентски съвет на НБУ, съвместно с департамент “Нова българистика”, обявява традиционния си студентски конкурс за Коледен разказ.
В конкурса могат да участват студенти от всички университети.
Срокът за изпращане на творбите е 10.01.2011 г. на адрес: edvoryanova@abv.bg (Емилия Дворянова)
Награден фонд:
Първа награда – 200 лв.
Втора и трета награда по 50 лв.
Резултатите ще бъдат обявени до края на януари 2011 г.