История с кафе

Яница Радева


Приготвям се бавно, тоест не ми се тръгва, очертавам очите с молива дълго, уж внимателно, а мога да го направя за две секунди. Всяка сутрин е така, спирам се, не бързам да изляза. Но ето – най-накрая обувам обувките с високия ток. Вечерта чехлите ще са точно там, където ги оставям, ако не се върна, ще стоят студени и безгрижни. Завъртам ключа и все пак – тръгвам.
Все едно е кога ще стигна. Кафенето за мен сега не е повече от работно място, препитание, както се казва. Започват да идват около десет, по-рано не е нужно да съм там, портиерът ще проветри застоялия въздух, чистачката ще мине с парцала шахматната теракота, като пешка ще се движи по белите и черни квадрати, само че, когато стигне края на шахматната дъска, няма да стане царица, а ще отиде да изхвърли мръсната вода в канала, после ще свали гумените ръкавици и тъкмо тогава ще вляза аз. „Идваш тъкмо навреме, мойто момиче, да ми направиш кафе, че още не съм пила“, ще каже и ще се усмихва, предвкусвайки удоволствието от първата си за деня цигара. После почват да идват една след друга латерните и започват да свирят една и съща скучна мелодия: „Какво ще правиш след работа, искаш ли едно питие... искаш ли една разходка в Турция за почивните дни... искаш ли... не може да не искаш!?“ Когато ги попитам какво знаят за кафето, усмихват се глупаво.
Така че това кафене не е кафенето, за което бих бързала. Бих бързала за кафенето „Цар Освободител“ в София през 1918 г., така бих бързала, че токовете на обувките ми сигурно биха се счупили по жълтите павета. Бих седяла като закачалка с палтата на писателите, бих държала умните им шапки и черните им палта, само и само да чуя как се раждат историите им, разказите и романите им. Бих бързала за кафенето на Георг Франц Колчицки във Виена през 1683 г., където порцелановата чашка кафе се поднасяла с топла виенска кифла. Разбира се, може да не точно кафенето на Георг Франц Колчицки, а някое такова, което държи да свободния разговор, за обмена на истории, където историята се ражда още щом отвориш вестника, още щом прокараш пръст по главните букви на заглавието, изписано с черно мастило и със стилен шрифт, не като днешните вестници и брошури. Или ако бях мъж през Средновековието, бих влязла в някое мюсюлманско кафене, бих подвила мустак или бих направила друг ведър жест покрай „мерхабато“, бихме седели с другите мъже в копринени шалвари над стъклените чаши и сигурно бихме говорили като в приказки от 1001 нощ историите от най-потайното място в империята на султана. Историите за опакото на вън, където е в разгара пазарлъкът. Истории за харема – страната в страната на султана. Но в нея той не управлява, нея той не познава – само притежава като дюните в пустинята. Ще шепнем и за накитите на ханъмите и още – за белите им зъби под хиджаба златен ще говорим. Та сигурно за потайното бихме говорили и за това, че ти трябват компас и карта да не се изгубиш в потайностите му.
Вървя достатъчно бавно, така че всеки бързащ към метростанцията може да ме блъсне и да не каже: „Извинете“. Бавното ходене ми позволява да съм турист в познатия град, да си представям, че отивам в някое непознато кафене, да забележа и си припомня много неща, които ще ми убягнат на връщане, поради умората.
Внезапно настъпващият ден се оросява от дъжд. Тези внезапности са все по-чести напоследък, казват, поради променливия климат, затова не изненадват никого. Всеки разтваря чадър с отрепетиран жест. За жалост този път излиза вятър и се приютявам под една удобна за това сграда, от която се любувам на еротиката в съвременната реклама. После в кафенето ще се любувам на еротиката в кафе индустрията. Женското тяло вече е задължителен аксесоар на рекламната индустрия, съвсем разомагьосано е, не потайно като в харема, а е изложено като на сергия. Ето ви килограм женска плът, килограм бедра, килограм женски ушенца, десет милилитра аромат на жена. Така би изглеждало женското тяло на мъжкия пазар. И щяха да се наредят латерните и да избират. Една и съща част ще избират, защото тази част препоръчва учебникът, който ги е учил. Как искам един ден в кафенето да дойде този, който не е чел техния учебник, други неща да го впечатлят, друга част да би си избрал от пазара! Като влезе, ще го позная веднага. Както се познава латернаджия от латерна. Латернаджията знае различни мелодии. И за повода мелодиите подбира, а не иначе – всички поводи да са с една и съща мелодия. Латернаджията, като подбира мелодиите, знае и кога да замълчи. Не всякога е нужно говорене, понякога мълчанието казва повече. Латерната не знае това, дори да го е чувала някога, веднага го е забравила.
Внимание! Наближавам кафенето. Странно, толкова рано някаква кола е спряла пред входа. Дали собственикът й е влязъл в кафенето или другаде някъде...
– Здравей, мойто момиче – среща ме зажаднелият за цигарен дим глас на чистачката, – добре, че идваш по-рано, че едни клиенти се отбиха, пък не знам как да пусна машината.
Клиентите са особени. Единият изглежда недоспал, другият – за когото разбрах, че дошъл по-рано – мога да кажа, че от нещо е притеснен. Не мога да ги определя латерни ли са или не, а това се случва рядко, може би ранният час ги маскира и извънредната ситуация, която е дигнала накрак единия – недоспал, а другия – омачкан. Сигурно не е забелязал, че е омачкан. И портиерът се примъкна при тях – дали не са му познати – нищо, нека си говорят, после, без да го питам, ще ми разкаже за какво са говорили. Сигурно е нещо толкова банално, че човек и да иска да е възпитан, пак ще се прозее, докато слуша. Добре, че при такива случаи си имам реплика: „Не съм пила кафе още, затова“ – Така обяснявам прозявката си и после казвам невинно: – „Знаеш ли как е открито кафето?“ Забелязала съм, че това – чрез легендата – е най-добрият начин да сложиш край на история, която ти е доскучала. Ех, как хубаво щеше да е, ако поне единият от тези двамата беше писател! Може би този недоспалият би бил писателят, защото не съм чувала никога писателите да ходят омачкани...

Паякът, който току-що е изтъкал сребърната нишка на мрежата, поглежда през лупата на стъклените чаши от рафта, очите му срещат погледа на сервитьорката, но се отместват целенасочено към една кръжаща около посетителите муха – дано успее да я примами насам, като си тръгнат хората. Мъжът с омачканата риза вдига ръце и се чува плясък като от старовремски танц, тъкмо това минава през ум на чистачката, която пуши пред кафенето, гледала някакъв филм за старовремски любовници по телевизията, преди да задреме снощи. Сервитьорката вдига очи – погледът й е като лаваца, към която е капнато достатъчното количество мляко – мухата пада на черно-белия под и паякът вижда златната й душа, която отлита от кафенето. „Отива й този кафен поглед, сякаш безмитно внася екзотика от Етиопия“ – помисля си посетителят с омачканата риза, „но тя не знае това и все се ядосва на мъжете, които, запленени от него, просто бъбрят и бъбрят, и после не помнят какво са говорили. Щом категорично продължават да се връщат букетите им, както казва портиерът, явно не са изрекли, онова което е трябвало...“ Той вече заизмисля разказ за това, как сервитьорката се събужда сутрин, как идва до кафенето, дори бримката на чорапа й, тънка и прозрачна като паяжина, измисля и дори това, което си мисли в моменти като този, когато двама несретници стоят на масата рано сутрин и едва ли ще оставят бакшиш, най-вероятно ще забравят. „Но какво ли си мисли тя точно“ – запитва се мъжът, става от масата. „Само минута“, казва на приятеля си и се приближава до бара.



Друго от автора в блога: Лачените обувки
От мрежата, откъс на английски, Letter to Ogygia (Из Писмо до Огигия)
At the Café, превод Анжела Родел

Thanksgiving във Филаделфия

Христо Бойкикев

Раздира дробовете ми мразният въздух, гнила шума, мокра пръст, ниски облаци умиват лицето ми с внимателните пръсти на миризмите си, бледият беден светлик на следобеда пълни очите ми с обич като чаши, тишината тананика успокояващо между голите клони. Най-сетне живот!
Зад мен е голямата каменна къща, бумтяща от топлина, пълнена със светлини като с разноцветно желе, вибрираща от весели гласове и потраквания със съдове, разтапяща се от всевъзможни миризми: запичащо се масло, канела, къри, шоколад, карамелизираща се захар, разронващи се на жар цепеници. Задната вратичка се хлопна малко по-шумно отколкото незабелязаното ми измъкване предполагаше, но пък с необходимата отривистост, за да прекъсне със сигурност точещата се след мен пъпна връв на бремето да си мълчалив чужденец на нечий празник.
Знам! Поканили са ме хората любезно на семейното си събиране за Деня на благодарността, споделят трапезата си и топлината на дома си. Може и на други да им е скучно, но всеки се старае да участва във веселието, разтяга си усмивката като остаряла дъвка, прави балончета с изгубили вкус думи. Там са деветнадесетте лели-чичи-братовчеди, там са домакините и трите им щастливи като палета деца, събрали се от три страни на великата американска страна – всяко от своята първа година: в колеж, в университет и на работа – там са съответния точен неизброй от сребърни прибори, като от търбуха на пещерата на Али Баба, които сутринта съм мил и бърсал двойно с благодарност, че за кратко имам алиби за чворуването си, там, най-сетне, в най-интимните недра на този квинтесенциален западен дом, като в закътано гротто, в което можеш да надзърнеш скришом и жадният ти поглед съвсем заслужено да попадне в капана между разкикерените й кълки, къпеща се в бълбукащи струи мазнина, кипреща се сред гъсталаците на гарнитурата, в несигурната светлинка на лампичката е и самата тя.
Пуйката, която като Марсел Дюшановски сватбари чакаме да разтерзаем на Etant donnés, но която е толкова голяма и потентна в закръглеността си, че хич не е ясно дали няма да намери начин да рипне и да погълне главата ти и да те задуши. Да, да, да, всички те са там вътре, а аз съм тук, отвън, най-сетне, свободен от глутонимическото бреме на плувналата в сос от мьобиосово въодушевление скука.
В този момент започват да изпадат снежинки. Едри и колебливи. Всяка потъва в собствената си тишина. Всяка е къс време – минута, секунда, стотна. Въплъщават се някъде в глаукомно блестящата светлина под меките чресла на облаците, изчезват точно преди да докоснат земята, безвидна и пуста. Затварям очи с лице нагоре и зачаквам докосване.

Невероятно тежка, от плътен, лъскав метал, със смътни малахитови отражения в лешниковите дълбини на някакво стичащо се по повърхността й масло, заробваща с гравитацията си, в мащаб, който те запраща обратно в полиморфната перверзия: клечаща, разкрачена, гола жена. Роден, фоайето на Филаделфийската галерия, в която вчера съм прекарал цял ден. Пълна е със задушаващ живот, изплетена като въже от концентрираните в своята непреодолимата монолитност всевъзможни движения на всяко мускулче под кожата й, разкъсвана от някакъв тежък, черен, мъчителен екстаз. Още преди осъзнаването какво прави тази жена да достигне разума ми, ноздрите ми вече са приковани от киселата миризма на тялото й и сърдечният ми ритъм се ускорява неконтролируемо в такт с дишането на това огромно парче метал. Жената не е нито красива, нито млада, нито извисена. Физиката й е тромава, чертите съдържат цялата ъгловата грубост на тълпата на поредната парижка революция, събрани в едно лице, което скоро ще бъде покосено или от туберкулоза или от поредното безразборно раждане, женствеността й – изложена на показ като пържола на месарски щанд – е първозданна като магма. Ръката й е отместена от лоното й към единия й глезен. Първоначално си помислих, че Роден все пак е решил да спази минимално приличие, но веднага си дадох сметка, че този влудяващ човек просто не го е било еня дали ще видиш какво прави или не – та нали от мига, в който очите ти попаднат в гравитацията на това въплъщение, дори преди погледът ти да отскочи от него и да се върне към теб, целият този метал тече във вените ти, черно-зелен, приковаващ, запълва гърлото ти, немислимо подвижен като огромен смок, който се прелива в задушаваща хватка, бие в сърдечните ти камери като чутовната камбана в катедралата на прастарата нощ.
Знам, че ако и когато успея да отскубна някаква част от себе си от този идол, на горния етаж ме очакват всички бойни полета на стогодишната война. В най-светлата зала на галерията, подреден в стройни витрини, каталогизиран в пространни спецификации, изобилстващ от непроницаеми оръжейни термини, из между които като стоножки щъкат костноезични имена на майстори-ковачи и титли на отдавна забравени властелини и мъртвородени ембриони на империи, обкръжен от подредени в Учело-вски ритъм пики, мечове, саби, рапири, шпаги, пребъдва един миг. Премазано от тъпия млат на адреналина до един единствен монолитен момент, времето между затръбяването на роговете, изваждането на мечовете, захващането на тежкия тътнеж на конницата, разплющяването на сребровезаните стягове и падането от коня, приковаването от белоперата, звъняща стрела, пронизването от неумолимо съскащото лезвие на меча, разсичането от нащърбения топор. Кървавият еон на постоянно подпухващото средновековие. Когато се вгледаш в тези съвършено гладки и полирани до блясък доспехи с цялата им неразбираема фрактална красота, с всичката им ослепителна сложност, изведнъж те поразява крехкостта на съдържанието им. Ако се вгледаш в чудовищните хитинови форми на който и да е от тези шлемове, с циклопическите им забрала, клаустрофобическите им цепки за очи, в дебелината на кирасите, сложните съчленявания на прибиращи се една в друга пластини по сгъвките на тялото и ги сравниш с прямата и безмилостна простота на правите мечове наоколо ти става безпощадно ясно на чия страна е силата. Стоиш там, като Бош, който е заместил пророк Иезикииля в някаква черна литургия, на полето на титаническо побоище обсипано с динозавърски скелети и изричаш на обратно пророчеството на живота. Защото въпреки доспехите, шлемовете, имената, титлите, суверенитетите, булите, троновете, смелите сърца, жаждата за живот, ламтежа за любов, страха и всичко, всичко, всичко – те са мъртви. Пиките са намерили слабо място в метала, мечовете са си паснали като парá в цепка на касичка дори и с най-тесния отвор, стрелите са открили миг на издайническо открехване между пластините или, без всякакви фламбоаянтности, времето просто си е свършило работата. И сега, въплътена в тези прекрасни блестящи черупки, размножаваща отраженията си в лъскавия метал, смъртта им ни гледа от всякъде в тази своя огромна гардеробна и ни пита да погледнем часовниците на любимите си мобилни телефони и да й кажем, колко точно е часът. До минутата и секундата и стотната.
Имам още малко време, преди да ми стане виновно, че съм тук, докато те са сами вътре. Eдинствените същества, с които имам какво да споделя, обратно в давещия кръвоизлив от думи в ума ми, толкова пълноводен, че мога да легна на дъното му и да се скрия и от него и от себе си. Подложил съм лице на небето и животът ме подхваща като грозен ръбат съсирек от мрак, почва да ме кове с огромния чук на слънцето си и да ми придава краткотрайна човешка форма, само за да й се присмее и да я хвърли с презрение обратно за претопяване. До мен е смъртта с прекрасния си, ослепително прав и сребърно-остър меч, по-лека от снежинка, на всяко мое дишане отрязва по едно парченце от сърцето ми и го хвърля на приятелите ми, моите демони, които пируват с плътта ми.

Безименен стар майстор е хванал една малка дъска и ни е прерисувал така, с маслени бои, в цвят, почти живи. Там сме, в своя ноемврийски пейзаж, някъде из залите на филаделфийската галерия. Имаме още малко време, отпуснато ни от ония който отваря, и никой не ще затвори, - затваря, и никой не ще отвори.
Да благодарим!
- - -

Христо Бойкикев е роден в София. Учил е право и философия. Занимава се с аналитична работа и в момента специализира във Вашингтон. Има публикувани разкази в периодични издания.

Друго от автора в Мрежата: Дарът,
Inside, В Не-мястото. Вариант на този текст е публикуван в брой 1 от 2011 година на списание "Море".

Спам*

Александър Чобанов

Всичко се движеше в стандартния коловоз - работа, кой ще отведе децата на градина, къде да ги водим уикендите или на коя баба да ги оставим.
Дори и не предполагах, че нещо може да се промени.
Септември. Спомени от лятото, ухаещи на влажна есен. Отвън, през отворения прозорец, се вливаха безброй изсвирвания с клаксон по адрес на учебната кола, забавяща цялото движение – градът се раздвижваше като боа – нито помен от песента на птиците, които обичах да ме разбуждат.
Седнах пред компютъра да проверя пощата си – имаше само едно непрочетено писмо от непознат подател, което реших да прочета със сутрешното си кафе. Отдавна спрях да чета вестници и ровенето из мрежата ми бе станало като навик. Обикновено не чета писма от непознати, а директно ги изтривам, но този път сякаш нещо ме побутна и зачетох:
"Докосването води до разбиране на неща, които си мислел, че могат да съществуват само във фантазията; има ли нещо, което може да те спре да чувстваш, има ли нещо, което ни кара да се страхуваме един от друг? Ще е твърде жалко да оставим всичко на морската вълна да го размие, сливайки се със следващата - не на всеки му е дадено да се докосне дори да види нещо истинско, а тези, които го срещнат нека не го оставят да изветрее с всичко останало.”
Такива думи се използваха преди много време сега сме на друга вълна и този, който е написал това явно има нещо объркано или си прави майтап – не мисля, че някой може да напише нещо подобно на сериозно, още повече да го сподели с някой; това може да е дело на някой влюбен тийнейджър, който още вярва в любовта, а най-вероятно е шега, която погрешно е стигнала до мен, защото аз не познавам такива хора. Из мрежата постоянно се появяват разни простотии, уж имам защита от спам?
Постепенно се улових как се опитвам да си спомня някой, който да ми се е лепнал последните дни, но уви – не бях излизала вече месец. Някой с който да сме се срещнали на морето, но едва ли ще се занимава с мен – семейна. Искаше ми се това писмо да е за мен.
Всичко стана толкова объркано, че вечерта не спрях да мисля за него, а уж не ме интересува толкова. На следващата сутрин нямах търпение да го прочета пак – сякаш някой събуди нещо, което не вярвах, че може да ми се случи на мен – а и такива лиготии ме вълнуваха преди много време – ала колкото и да се съпротивлявах – дали от любопитство или просто бях заинтригувана кой, по дяволите, пише такива писма през XXI век, когато всичко преминава в друг тип съществуване и общуване, всичко е толкова зависимо от банките, кредитните карти, фондовите борси, науката, която чакаме да открие тайната на безсмъртието и да спаси планетата ни от сигурна смърт – кой би седнал да пише толкова наивни думи, и то адресирани до мен – това е една от най-големите простотии, които ми се бяха случвали последните две години. Безсмислица. Но когато си отворих пощата имаше ново, което промени всичко:
„Здравейте, много се извинявам. Просто съм объркал една буква и съм изпратил писмото си до вас. Едва ли е било кой знае какъв проблем дори може и да не сте го чел(а)? Аз имам само една молба – да ми го препратите, защото нямам копие от него, а трябва да го изпратя на човек, който може би го очаква, а най-малкото би го разбрал! За вас това сигурно са пълни глупости - никоганеслучващисе.
Затова ви моля да ми върнете писмото!
А с него и надеждата, че ще достигне целта си. Моля да бъда извинен, ако съм бил груб, но писмото наистина е много важно за мен! Ще съм благодарен, ако го получа по най-бързия начин!
Благодаря предварително!”

Какво абсолютно нахалство! Това премина всякакви граници! Всичко ми намирисва, че някой си прави шегички?! Сто процента някой от службата си прави майтап с мен! Или мъжът ми ме изпробва!?
Затова просто ще подам оплакване за "спам" и всичко ще приключи. Изобщо няма да го връщам това писмо, ако някой наистина е сгрешил, съжалявам!
Не мога да повярвам! Будих се цяла нощ и в главата ми изникваше само проклетото писмо. Ами ако наистина беше просто грешка? Мамка му, как прецаках някой! И аз съм била влюбена някога може би и аз съм искала да напиша или да кажа на някого подобно нещо. Това, че не съм имала смелостта да направя това, което най-много желая не е виновно момчето, което изпраща това писмо. Държа се като пълна комплексарка недоволна от това, което съм постигнала и направила с живота си.
Сутрините започнаха да стават интригуващи и някак по-смислени благодарение на някакви спамове. Вече си пиех кафето с по-голяма доза очакване. Изпуших цигара на балкона, гледайки мозайката от пушещи тенекиени кутии, които се нареждаха в колона, очаквайки левия завой. Седнах пред компютъра и си отворих пощата пощата:


Кутия
Изпратени Нямате непрочетени писма
Чернови
Спам (1)
Кошче




В този момент в стаята влезе малкият ми син и ме попита:
- Мамо, защо хората не правят това, което най-силно желаят?
Какво мога да му отговоря? Да следва мечтите си ли? Та той е на такава възраст, че сигурно го прави.
- Кой ти каза подобна щуротия? - опитах да замажа, но се оплетох в серия въпроси и отговори, от които нямаше изход.
- Казаха го по телевизията, че хората са нещастни и ги е страх да следват мечтите си. Защо?!
- Това не е вярно! Нали сме се разбрали да гледаш само детските предавания.
- Да, ама това го казаха по време на рекламите.
- Значи не е вярно. Всичко, което казват по време на рекламите не е вярно.
- Но нали татко ги пише, как така не е вярно?
- Да, имам предвид, че не е истина, а просто се опитват да те накарат да направиш нещо.
- Мамо, нищо не разбирам.
- Не е нужно. Не прекалявай с телевизията и се ограничи само с детските предавания, а на рекламите не им обръщай внимание. Айде в стаята, защото имам малко работа.
Малкият се повъртя, захапа една бисквита и се изстреля към детската си стая. Така и не дочака отговор, който аз едва ли бих могла да му дам. Съботният ден ми се струваше удивително лек и ухаещ на кафе примесено с канела и някак импулсивно реших да отговоря на подателя:
"Здравейте, връщам ви писмото и надеждата, че ще стигне там където трябва, защото при такива като мен то няма никаква тежест и дори ме дразни. Даже не мога да повярвам, че все още има някой, който би написал подобно нещо. Бях на крачка да се разчувствам - за миг си спомних, когато бях влюбена за първи път, но бързо се осъзнах, че това само ще наруши ритъмът ми на живот. Връщам ви писмото обратно и ви моля да не ме занимавате повече.
Поздрави!"
Когато го изпратих изпитах огромно облекчение и всичко стана нормално, но когато отидох на работа разбрах, че такова писмо са получили всички мои колеги и много други хора. Оказа се, че това било СПАМ, през който в компютъра ти влиза вирус и започва да се храни с файлове и всякакви данни. Интересно беше, че повечето го бяха чели и бяха останали силно възмутени – дори се оказа, че не съм единствената, която е отговорила. Колко жалко! Знаех си, че не е реално някой да пише подобни глупости.

* Спам (spam) е използване на среда за електронни комуникации за масово изпращане на нежелани съобщения.

Александър Чобанов е завършил Българска филология (ЮЗУ - "Неофит Рилски") Издадена книга "колекция 18" - разкази (Южна пролет '08), публикувани разкази в "Литературен вестник", "LiterNet.bg", сп. "Страница", в. "Филолог", "Капитал light". Журналист на свободна практика - в. Новинар, в. СЕДЕМ. Месторабота - МС - сценарист "Шоуто на Иван и Андрей"

Следобеди, които топят дървета

Александър Христов

Събуждам се много плавно, на практика все още спя. Зная, че след секунди ще звънне будилника, всъщност не зная дали ще е след секунди или минути, просто зная, че ще го направи. В просъницата времето е много относително. Винаги се будя преди да звънне. Ако не съм го навил, се успивам. Нагласям се така, че да мога да го ударя, когато се обади, и да не му позволи да клати въздуха с евтините си писукания. Лежа полубуден и протяжно се разделям с остатъците от съня, точно в този момент най-добре го осмислям, може би, именно, сега го сънувам.
Сънувам следобед, ранна привечер, вкъщи съм си, а навън се стъмва. Всичко е в кафяво-сивкава мъгла, приятно е, винаги съм обичал тази колеблива фаза от деня. Разбирам, че това не е определен следобед, а една смесена поредица от много. Не различавам кога започва или свършва поредния, но зная добре, че времето не е застинало, върви си, просто винаги е еднакво. Аз съм трескаво бързам за някъде, суетя се или пък просто седя в хола и гледам как дърветата зад блока губят очертанията си в тъмнината. Не съм сигурен, че седя в хола. Само знам, че дърветата отвън се стапят. Това ме кара да се чувствам добре. Сега отново бързам.
Апартаментът е тих, безжизнен, но го чувствам съвсем ясно, мога да го помириша. Разбирам, че всъщност не бързам за никъде, но въпреки това нямам време за нещо. Усещам и някого другиго в него – не съм сам. Мисля, че не съм притеснен от това, нормално е да не сме двама в този момент. Сега разбирам кой е с мене – прабаба ми. Тя си е в стаята. Тя винаги си е вкъщи, много е възрастна, почти столетник. Откакто се помня живее вкъщи. Тя винаги е някъде наоколо, всъщност е почти до мен, мога да си поговоря с нея. Въпреки това не го правя, не знам защо. Аз бързам, притеснен съм, не мога да и обяснявам сега.
Прабаба ми винаги е даденост за мен, вечно присъствие, почти част от интериора. Но аз я обичам. Обичам я така както се обича прабаба. Отчитам съществуването на много спомени с нея, но те не могат да влязат в следобеда, той е непрекъснат и непробиваем. Вече знам, че сме само двамата – аз и тя. Все по-осезаемо усещам, че трябва да свърша нещо, дори започвам леко да се напрягам.
Сега излизам от стаята си, пак влизам в хола. Той е пак същият, но баба ми е вътре, седи си на нейното си канапе. Усмихва ми се, аз също. Без да говори ме пита дали съм ял. О, ял съм, как да не съм ял. Тя се успокоява, но аз бързам не мога да остана да си говорим.
Чувствам се доста странно вече, сменят се различно картини. В тях сме аз и тя. Все бързам, нямам време , а тя е почти неподвижна, седи си. Не си говорим, като че не се забелязваме. Сякаш сме на различни места, въпреки че се виждаме. Не, не се виждаме, защото мен всъщност ме няма там. Само тя е. Това са нейните безкрайни, несвършващи, сумрачни полудни.
Осъзнавам, че светът й е смален, минимализиран, той се състои от този апартамент. Извън него за нея нищо друго не съществува. Сега знам какво ме притеснява – трябва да си поговоря с нея, да й разказа нещо, но въпреки това бързам, не мога да го направя, защото трябва да свърша нещо друго. А и мен ме няма там, не мога да се появя обратно при нея. Всъщност май и не искам.
Много съм объркан. Имам усещането, че всичко е адски забързано в мен, главата ми е като свиреща бубина. А баба ми е спокойна, застинала, далечна. Виждам я, но не мога да ида при нея, трябва да поддържам моя ритъм.
Обратно на бързината в мен, тя съвсем застива. Изведнъж целият безкраен следобед на баба гръмва, разклаща се и не помръдва повече. Аз съм там само като присъствие, дори и тя не може да ме усети. Абсолютно сама е. Аз вече не бързам, няма за къде. Споделеността между нас двамата я няма. Невъзможно е да ида при нея, за да и разказа нещо, не мога да си поприказвам с нея. Само мога да я гледам. Тя седи в канапето си. Чете книга. Става ми тъжно за нея, става ми тъжно, защото съм избягал от тихия, сумрачен следобед и не мога вече да го споделя с нея. Все още не мога да се сетя за къде съм бързал и наистина бързал ли съм за някъде. Вглеждам се в нея. Разбирам, че не чете книга. Седи в канапето и спи, книгата е разтворена на скута й, устата и е леко отворена и чувам старческия и дъх. Разбирам, че завинаги трябва да напусна този хол, това място, този следобед, в които живее прабаба ми, защото мястото ми не е в него. Тъжно ми е, но въпреки това не искам да остана. Бубината в главата ми ще засвисти след секунда и аз ще изчезна. Ето – вече започна.'

Всъщност това е будилникът. Удрям го зверски, той спира, а аз светкавично скачам от леглото. Още съм сънен, но се чувствам страшно гузен, защото не обръщам достатъчно внимание на баба ми, не й обръщам никакво внимание, знам го. Оставил съм я да живее в свят, в който няма никого. Сигурно й е самотно, изпратена във време, което и чуждо, където не познава никого и нищо. Време, което е дошло много след като нейното си е отишло завинаги. Тръгвам към нейната стая, ще ида, ще я събудя и ще си говорим дълго, ще и разказвам някакви безсмислени неща, няма да я оставя тя да ми разказва като друг път. Тръгвам с едри крачки, така – както съм по гащи.
Когато влизам в хола спирам. Това е същият хол от съня, само че подреден по друг начин. Стоя замръзнал и гледам канапето й – претапицирано е. Съня изведнъж ме напуска окончателно, сепвам се. Баба ми я няма вече от няколко години. Стаята, към която съм тръгнал, сега не е нейна.
После... после ме обзема силно, всепоглъщащо, безвъзвратно, лепкаво облекчение... безкрайно облекчение.

Kонкурс за разказ/стихотворение на тема “Осми декември”.

Клуб „Любословие” към Студентски съвет на НБУ обявява конкурс за разказ/стихотворение на тема “Осми декември”.
В конкурса могат да участват студенти от всички университети.
Срокът на изпращане на творбите е 30.12.2010 г. на адрес bkourtasheva@nbu.bg (Биляна Курташева) и
yeftimov@abv.bg (Йордан Ефтимов)
Първа награда – 200 лв.
Втора и трета награда по 50 лв.
Резултатите ще бъдат обявени до края на януари 2011 г.

Конкурс за Коледен разказ

Клуб „Любословие” към Студентски съвет на НБУ, съвместно с департамент “Нова българистика”, обявява традиционния си студентски конкурс за Коледен разказ.
В конкурса могат да участват студенти от всички университети.
Срокът за изпращане на творбите е 10.01.2011 г. на адрес: edvoryanova@abv.bg (Емилия Дворянова)
Награден фонд:
Първа награда – 200 лв.
Втора и трета награда по 50 лв.
Резултатите ще бъдат обявени до края на януари 2011 г.

f50192

Ивелина Балабанова

Ето ме в празната поликлиника, ето ме, вървя по празния коридор – всичко е толкова бяло и безлично, толкова чисто, чак на въздуха му липсва миризма. Бегло си спомням колко много мразех болниците преди реформите, всъщност бегло си спомням какво е да мразя – толкова много чувства ни отнеха с поставянето на машинките в телата ни, но може би така е по-добре... Стигнах, оглеждам се, някак по навик, но съм единствен.
Почуквам на вратата и чакам покана да вляза, бавят се – преди реформите мразех това очакване, чувствах се сякаш ги прекъсвам/ „чувствах се” как нереално ми звучи/, сякаш съм бил виновен, че нещо в тялото ми не е било наред –все така го изкарваха, но сега машинките се грижат всичко да бъде наред или почти всичко, защото иначе за какво щяха да са ни нужни лекари?
- Влез!
Сепнах се – често ми се случва, с тази ми необяснима склонност да се замислям нанякъде... Едно едвачуто „Благодаря!” се изтръгва от гърлото ми, след което натискам дръжката на вратата и под напора ми тя се отваря плавно и леко...
- Влезте, заповядайте! – чух бодър глас, който премахна част от тежестта в гърлото ми.
- Добър ден! – казвам докато затварям вратата след себе си, въпреки че тя така или иначе щеше да се затвори сама също така плавно, както я бях отворил.
Оглеждам се, попаднал съм в малък и светъл лекарски кабинет, а срещу мен зад перфектно излъскано и полирано малко бюро седи неестествено усмихнат доктор, в чиито очи се чете нещо като очакване. Устните му се разтягат някак мазно в още по-широка усмивка и след като ме огледа от глава до пети отговаря на поздрава ми.
- Добър ден!
Усмихвам се, сякаш инстинктивно, може би дори като заучено положение, а той в отговор започва да задава стандартни въпроси.
- Какво Ви води насам, г-н...?
- F50192…
- F? Мислех, че всички от серия F са, нали разбирате, са си отишли от този свят... – покашля се. – Имаше доста дефекти в този модел системи, а и в днешно време вече доста трудно се намират части. Вие сте един вид находка, господине.
За момент ми мина през ума, че кроткият човек срещу мен изпитва възторг от срещата си с рядкост като мен, но не мисля, че в наше време това е възможно.
- Извинете, отплеснах се. Такъв съм си по природа, дори реформите не можаха да променят това, за съжаление. Кажете сега какво има? Някоя клапа прошумява или?
- Ами не – отговарям - клапите са ми наред, всичките машинки работят като швейцарски часовник, друго има... Събудих се днес с една такава куха болка... как да обясня – като махморлук нещо, ама не точно... усилва се и намалява, дразнеща е, постоянна...
Докторът сключва замислено вежди, поглежда към прозореца, през който се вижда само отсрещната част на сградата, след което връща погледа си върху мен, сякаш опитвайки се да разбере дали му казвам истината.
- Значи не сте се удряли и не сте ползвали забранени вещества?
- Не, разбира се. –отговорих автоматично, но все така спокойно, а и по какъв друг начин бих могъл. – Може би не можах да Ви обясня правилно... не ме боли точно главата – хем навсякъде ме боли, хем не мога да определя точно къде... едно такова кухо е, както преди малко казах...
- Кога за последно сте ходил да Ви прегледат системата?
- Този петък, работи без грешка.
Гледа ме подозрително – преди реформите си мислех, че този поглед трябва да го забранят със закон на лекарите: „а си ме накарал да се чувствам като дете направило беля, а са ти лепнали глобите” , така мислех, но сега не го намирам за притеснително – системата ми отне и възможността да изпитвам притеснение.
- Вие жена имате ли?
- Не... – казвам. Разговорът тръгва в позната посока – все едно разговярям с майка си
- А приятелка нещо, някоя по-специална?
Поклащам глава, за да отрека – за какво ли му е на него да знае такива неща?
- А за сърцето ви кой се грижи?
Въпросът ме обърква, струва ми се странно доктор да разпитва за подобни неща, но явно се налага да отговарям.
- Аз... Майка ми е на мение, че трябва да си намеря жена тя да го гледа, но не ми остава време да търся... от друга страна не ми се иска да го оставям в едно от онези заведения, струва ми се несправедливо и дори опасно, там не е много трудно проникването на външни лица...
Все така гледам към доктора, а той пак се усмихва, сякаш нещо хубаво съм му казал.
- И къде го държите?
- В стъклената кутийка си е, така както ми го дадоха след като го извадиха и ми поставиха системата... До един прозорец съм го сложил, да му е светло... и аз не знам защо... Отивам до него от време на време – тупти си... не е като да е тръгнало да спира...
- А така като нямате жена сещате ли се от време на време да си вземете от аптеката екстракт от любов и да му капвате по една-две капки?
Усмихвам се на свой ред, олекна ми – поне няма да има нужда от обикаляне и изследвания.
- Купете си и му капнете и всичко ще се нормализира. Но една-две капки, не цялото флаконче, защото с липсата на външни ласки е трудно да се предположи какви странични ефекти може да предизвика.
- Добре! – чувам се да казвам и бързо бързо се изнизвам от кабинета. Не съм очаквал, че такова малко нещо може да предизвика такава болка и изпитвам облекчение, задето е нещо толкова дребно.
Кога стигнах до аптеката? Като се замисля нанякъде, пропускам цели отрязъци от време, ама то не е важно, нали със системите ни удължиха животите... имам време за губене.
- Един екстракт от любов, моля.
Поне аптекарката е учтива, от престилката не мога да я видя добре, но хубавичка ми се вижда и е симпатична... Взимам си екстракта и право вкъщи, никакви отбивки, никаква работа днес... и без това с тая болка нищо не мога да свърша. Прибирам се, поливам си сърцето и си лягам, ако иска някой да ме съди.
Наистина отдавна не съм му капвал някоя и друга капка... зарязал съм го там в ъгъла до прозореца, а кутийката си му прахлясва, ама не мога аз като сестра ми да правя – тя след като направиха реформите и й извадиха сърцето започна да си го носи в чантата навсякъде с нея... не можела така да се откаже от него, трябвало да го чува как тупти, то й било дало най-хубавите моменти в живота – жени , ходи ги разбери... Запозна се със зет ми в един бар / и той си носел сърцето с него онази вечер и си ги оставили едно до друго да си туптят заедно и така вече сума години са заедно/ и за сребърната сватба той й подари една по-голяма стъклена кутийка обкована със сребро и там и двамата си сложиха сърцата- на едно място!!! Още не мога да го повярвам, но го направиха и последния път като им бях на гости тия сърца се бяха срастнали, буквално в едно се бяха превърнали и в един ритъм туптяха, дяволска работа...
Ето ме пред вратата на собствения ми апартамент, вадя ключовете и отварям.... влизам, свалям якето и отивам директно при сърцето... толкова му е замърсена кутийката... язък, че съм го оставил до прозореца – едва ли при него влиза някаква светлина... забърсвам част от прахта отгоре и отварям капачето – отдавна не го бях чувал да тупти толкова силно, сякаш знае, че ще му капна от екстракта, сякаш то самото го желае. Отварям малкото шишенце и отмервам две капки, а то все едно че по-червено става и тупти някак различно, някак по-живо... по-ритмично...
Усещам успокояваща топлина из цялото си тяло, болката за секунди се изпари, а сега ми е толкова приятно – виж ти колко бързо ставало... дали да не му капна още малко, най-много по-хубаво да стане... да... ще му капна.. Ето – още една, две, три, четири... шишенцето е празно... нищо – с такава доза скоро друга няма да ми трябва...
Оставям капачето отворено, нека диша, нека чувам как силно тупти, а пък аз отивам да си легна, тази топлина така нежно ме обгръща, май започвам да разбирам сестра си – всичко изглежда толкова по-цветно, по-лесно, по-красиво... Потъвам бавно в леглото, нямам нужда от завивка, чувствам се сякаш има някой до мен, който ме топли, който нежно ме гали, който целува всяка част от тялото ми – съществува ли наистина такова удоволствие? Ако е сън не искам да се събуждам, не искам тази наслада да спира... чувсвам се сякаш най-накрая съм намерил мястото си и съм някак... цял... цял, но с една мъничка дупка, една пукнатина, един малък процеп, който нарушава цялостта и сякаш бавно от там се процежда навън душата ми...от там, където е системата сега, от там където трябва да е сърцето ми, от там където е нарушена връзката... да, кожата го покрива... да, тя е мнимият защитник и е там, там е, но може ли една покривка, един параван да заличи празнината или да я запълни, може ли да ме накара да повярвам, че всичко си е на мястото, че сърцето ми трябва да го няма, че истинското е вместо туптенето му в гърдите си от там да чувам шум на лагери и бутала... на мястото си е тя, там е май само тя... но е тънка, почти е прозрачна, от всичките разрези, от всичките прегледи, от цялата изкуственост...а и тя си има миниатюрни процепи... нали от някъде тялото диша... нали и то трябва да вижда... не е в мен сърцето, но поне го чувам как тупти... толкова спокойно, толкова сигурно, сякаш никой не може да му навреди...
Не знам кога съм затворил очи, не знам и колко дълго са затворени – часове ли минават или минути, може би секунди или пък дни... времето няма значение, не го чувствам и не го викам, нямам нужда от него – няма го или може да е спряло... нищо няма значение тук и сега, всичко е в момента и в мига, а мигът може би е вечност... иска ми се да е така, иска ми се да не свършва или... ако свърши след него не искам да живея... не искам да ме има, не искам въздух, нито светлина... а и да искам, тях вече няма да ги има, защото усетих къде е пукнатината, разбрах къде е грешката, а няма да ми позволят да я поправя... няма да ми позволят да върна сърцето си на мястото... ако трябваше да е извън тялото, нямаше ли просто така да се раждаме... не е ли естествено да е така...
Въпроси, въпроси... безкрайно много въпроси, а отговорът им на всичките е все един и решението им е пак едно, а мигът дали ще е безкраен... дали ако запълня празнината... дали ако върна всичко в естествения му... в първичния му ред... дали тогава ще успея да го задържа... дали процепът ще се затвори, дали ще си спася душата...
Чувам го как тупти... усеща моя трепет, усеща какво тялото иска, усеща как цялото ми същество го вика и то иска да се върне на мястото си, копнее за дома си, за уюта на гръдта ми, а тя е отворена за него и го чака в прегръдката си...
Отварям очи... този свят ми се вижда вече толкова нереален, толкова болезнено далечен... искам пак да ги затворя... пак да потъна в цветовете на спокойствието, но сърцето ми ме вика... ставам и отивам до прозореца, а то сякаш е пораснало, опира в стените на кутийката и те го задушават, тупти бясно, а на мен въздух не ми достига от вълнение... трябва ми нещо да я счупя... през отвора, където е капачето не може да излезе... пораснало е... любовта и него го изпълва, а чрез него мен и не искам никога да свършва...
Притичвам до кухнята и започвам трескаво да се лутам из нея... къде е онзи чук за пържолите?... Странна паника ме обхваща... поглеждам пак към сърцето, а то сякаш съвсем се задушава, няма място да тупти, а на мен въздухът все по-малко започва да ми стига... ето го... при глупавите тигани... какво прави там? Сега няма време да се ядосвам, а май дори и не намирам смисъл... едва стигам до кутийката и почти без сили стоварвам чукчето върху й и после го изпускам на пода... на хиляди парченца се пръсна кутийката и май някои от тях се забиха в мене, но има ли значение, нали то е здраво и е в ръцете ми, а те треперят, нямам търпение да запълня празнината... а то тупти голямо и червено и сякаш ми се усмихва, сякаш ме приканва да не се бавя и аз няма да го правя, но нали, за да го върна на мястото му първо трябва да извадя машинката, дето е наместена там...
Сядам на пода, а той е осеян със стъклени късчета – не ме интересува... веднъж да си върна целостта и няма да имам нужда от нищо повече... сядам и усещам тази физическата болка от забитите стъкла, но ми се струва незначителна... оставям леко сърцето в скута си, взимам едно по-голямо парче стъкло, разкопчавам ризата си и бързо разрязвам кожата там, където в този петък я разрязваха, за да ми проверят системата... Кръвта започва да шурти... нищо, веднъж да го върна и тя вече няма да ми трябва... разтварям леко гръдния си кош... там хрущяла вече отдавна го няма... и тази връзка я прекъснаха... вкарвам дясната си ръка и напипвам помпичката... поемам дъх, а сърцето в скута ми сякаш още по-бясно бие... стискам дланта си в юмрук около малката машинка и с всички сили дърпам... вадя окървавената си ръка и захвърлям чуждото навън, за да прибера онова другото, истинското, но едва го чувам вече... и светът ми се размазва, а ръцете ми сякаш ги няма... искам да викам за помощ, но и гласът ми е изчезнал... навеждам глава и поглеждам към сърцето... и чак сега съзирам, че и в него има пукнатина... а през нея се вижда метал... блести и ме заслепява... щом и там са вмъкнали изкуствеността, кое е истинско, за да запълня празнината...
Не дишам... не мога... не искам... затварям очи и потъвам в цветовете на мига... дано е вечен...

Ивелина Балабанова e студентка в НБУ, интересува се от изкуство и писането й е страст. Ще каже повече за себе си чрез бъдещите си разкази.