е мозайка. Ято отражения в счупено стъкло. Поставени една до друга снимки, щракнати привидно хаотично за малко повече от 24 часа на различни места от различни хора.
Деликатно, настойчиво и неотклонно Яница разгъва двете изречения, които всички сме чули от новините, не беше отдавна, страшна трагедия на християнски празник горе до един манастир, не помня кой точно…
Още на втория откъс се усеща накъде вървят нещата, и става ясно, че ще бъде тъжно и страшно, но разказът тече и погледът го следва. Калейдоскопът от лица се завърта плавно, друсва рязко, а после отново се връща към лекия, неусетен ход на ежедневието; далеч от извънредните новини и трагедията, която съсипва, но и освежава сънливото провинциално време.
Книгата има сюжет, но няма главен герой. Има множество непознати, притеглени от невидими нишки, които се късат, завързват и оплитат.
Има жертви, спасители, зяпачи… обективът на разказа откроява няколко лица.
Някои от героите са по-ярки и избистрени, други остават смътни, зърнати за миг сред тълпата, по онзи дразнещ начин, както когато видиш познато лице, а не можеш да се сетиш откъде се познавате. Аз не разбрах шофьорът на Синята госпожица оцелява ли, а бих искала да знам.
Само един от героите на книгата говори в първо лице, Ангел, хирургът Ангел. Той не успява да спаси бременното момиче; но може би ще спаси съседката си – дъщеря, която гледа болната си майка като бебе… (След специална справка се оказа, че и други говорят от първо лице… ами значи той ми е най-интересен :) )
Младостта и смъртта, старостта и цветята, бонбоните, времето.
Силна, смела, изящна и много вълнуваща книга.
От Мария
Мария Донева
Няма коментари:
Публикуване на коментар