Краката ми имат памет. Отново ме водят по моите улици, без да грешат. Редуват се абстракции от различни видове плочки, размери павета, асфалт, бордюри и дупки.Поели са не само тежести, но и човешки емоции, отминали по тях. Улици, по които съм била доволна, устремена, разочарована. Ходила съм и съм тичала по тях сама и не сама.
Вървя напред и всяка крачка ме отдалечава от онази маса с 2 кафета, 2 различни кутии цигари, 2 запалки и задължителните вече телефони. Благодарна съм им, че не натрапват присъствието си. Не очаквам обаждане, но усещането, че може нещо да пропусна, ако оставя моя в чантата си ме изнервя. Преговарям срещата. Амбицията е да архивирам думите, жестовете, усмивките. Дешифрирам кодовете, езика на тялото, бекетовските паузи.
Станали сме от масата – свидетел и наблюдател на безумието на двама полу-самотници, които не са убили вкуса на живота с генномодифицирани подправки. Той e прогъделичкал ухото ми с шепот: „Ще се обадя”. Уловила съм го с поглед и кимване. Обърнала съм се да видя дали нещо не сме забравили. Чашите били за миене, кутиите от цигари – за изхвърляне. Пепелникът бил пълен. Телефоните и запалките били прибрани. Не сме се отпечатали в пространството. Останалите драскотини били по нас, макар и невидими, но щели да зараснат.
Продължавам да се движа, а от двете ми страни на каданс се преливат стари познайници, сгради, дървета. ..Напредвам с всяка крачка, а моето време танцува с мен и ме накланя назад. Отивайки към това преживяване съществувам само в бъдеще, връщайки се е просто отминало.
Ръцете са се оправдали с цигари. Не са посегнали към онези отсреща.Случило се е само неволно докосване, без да ни пита и стряскане от разтърсването. Премълчала съм един сън как го посрещам и ставам част от прегръдката му. Усмихвала съм се примирено, докато говорим за кризата. Седяли сме двама полу-познати, живели вече полу-достатъчно, разменяйки вежливо полу-лъжи. Поръчали сме нови кафета. Първите са свършили от честото вкопчване в чашите, изпивайки безмълвните пропасти.
Няма време. Не е предвидено в Големия план да има наше време, общо време и не е заради тези, които се промъкват край нас или се крият между нас. Заслужаваме най-доброто. Признаваме с охота, че винаги има нещо по-добро от това, което предлагаме. Отказването е лесно. Осигурява овехтялата сигурност на „старите обувки”, но оставя горчивината на неизплаканата мъка по сбъднато желание.
Сервитьорката се е заслушала, когато с укор съм обяснявала какво е означавало за мен простото изречение „Ще се обадя другата седмица”. Това били дни с плаващи графици, нервни поглеждания към телефона, отговаряне на непознати номера. Пресрещнала съм състраданието й. И тя видимо е отказвала да научи този чужд език, на който „зает съм” и „ще се обадя” се равняват на „не знам как да постъпя” и „страх ме е”.
Той е запалил цигарата ми и е въздъхнал с досадата на често обвиняван мъж. Наместил се е на стола си. Говорила съм бързо и много, за да се справя с объркването. Той е свалил очилата си по същата причина. Погледнал ги е и без да ги вижда, ги е върнал обратно на мястото им. Изкопали сме оцелелите чирепи от два живота. Светлината все пак се е пречупила през призмата на невинността ни....или може би се е отразила в огледалото отсреща. Разсмяла съм се, когато са се образували тръпчинките му. Никой не е притежавал тръпчинки над леките подпухналости над скулите. Той отново се е барикадирал зад броните си, разпознавайки единствено присмех във фалцетните извивки на гласа ми.
Преди ни делят километри. Сега са вече светлинни години. Веднъж ме пита какви са очакванията ми. Дотогава нямам. После измислям няколко „хепи енда”. Пишат се лесно. Задоволяват емоционалния глад, но подценяват въображението. Прелита над Океана. Пристига тук, с надеждата да получи, но дава още там....отвъд водата и думите.
Взел е запалката от ръката ми. Хладните му длани са отнели температурата ми. Не се е съмнявал в мен. Мислил е върху себе си. Кафетата се се приземили плавно от ръцете на дискретно момиче. Станали сме й симпатични, тъй като все още не е събрала нужния опит за да различи случването от изглеждането. Могла съм да спестя достатъчно думи. Той се е постарал да не ги процежда.
Интернет е играта за всички възрасти. За 3 месеца подреждаме целия хаос от живи емоции във виртуалния свят. Пробожда ме, когато пише на друга в моя „прозорец”. Крещя и правя сцени. Сдобряваме се. Понякога се радваме на синхрон, друг път – не. Проверките от чужди профили редуват следенето. Предпазните клапани са за всичко, което привижда ума – перверзия, насилие, меркантилност, номера. Простата епистоларност достига драматични размери. Призраците са в нас. Не се доверяваме на никого и най-вече на собствените си демони.
Прочел ме е още докато сядаме. Отвлякла съм вниманието му с разкази за плоските желания и крехките постижения на подобните ни, но концентрираният му поглед е продължавал да ме сканира. Знаел е за вълнението ми проявяващо се с ледена кожа, парещи страни, овладян глас и респектираща самоувереност. Преодолял го е, притискайки ме до себе си за „Добре заварила!”. Не е предполагал, че, избавяйки мен от треперенето, съм се сблъскала с неговия тътен. Докоснала съм го с устни едва. Той ме е задържал да не загубя равновесие заради токчетата.
Когато се „запознаваме”, все едно че се познаваме и сякаш наистина отдавна се знаем. Органичната близост води до пълно доверие. Следва отстъпление, без да изпускаме юздите на контрола.
Пристъпвал е нервно. Оглеждал се е къде да изхвърли фаса си, защото липсвали кошчета наблизо, когато ти трябвали най-много в тази държава. Бил е убеден, че нямало да се появя. Аз съм се обзалагала със себе си, че ще бъде с риза, а не с дънково яке. За фотоапарата не съм се съмнявала. Не съзнавал действителността, ако не я е експонира. Ще ме е видял обикновена, а не фикция, с пришчиците по краката от каишките на чехлите и с издайническите червени точици от обезкосмяването. Ще ги е видял после, на снимката. Само тогава забелязвал детайлите, иначе летял с орлов размах над цялата картина.
В полезрението ми попадат момче и момиче. С усилие се отлепят един от друг. Тя закъснява за вкъщи, тича. Догонва я неговото: „Ще се обадя”. Тя накланя глава на една страна дяволито и се провиква: „Вярвям ти!”
Те все още могат да вярват. Позволено им е да грешат. На тях им е за първи път.
При нас е вероятно за последен.
Желаното обаждане ме е изненадало. Казала съм ОК. Извинявал се за протакането с липсата на нет.
Те се втурват напред. Ние се връщаме от финала по опасния път към началото, за да се огледаме в „Здравей! Как си днес?” и настойчиво се скатаваме в този наш заслон – кратка и непълна сушина.
Паралелните реалности се пресичат във времето. До мен върви суровата му грижа с една крачка назад. Той носи на ръце гълчащата ми нежност, която винаги е с две напред.
Бисера Виденова е родена в София.
Публикувала е в електронните издания Webcafe и Indymedia.
Консултант по класически Фън Шуй.
Няма коментари:
Публикуване на коментар